Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (112)

110.

Сведох поглед към дисплея на телефона, за да проверя кой ме търси.

— Вероятно са хлапетата — казах на Бри и натиснах копчето. — Поздрави от голямата планина под небето! — заговорих с весел тон.

Но вместо отговора, който очаквах, чух само:

— Алекс, аз съм, Нана.

Напрежението в гласа й веднага надигна у мен вълни от ужасяващ страх, които се разляха по цялото ми тяло.

— Какво става? Децата добре ли са?

— С децата всичко е наред. Става дума за… — Гласът и потрепери и тя въздъхна. — За Сампсън, Алекс. Джон е изчезнал. Цял ден никой нищо не е чувал за него.

Сякаш ме поляха с ледена вода. Когато вдигнах телефона, почти очаквах да чуя как ме поздравяват радостните гласчета на хлапетата: Здрасти, тате. Кога ще се прибереш у дома? Ще ми донесеш ли нещо?

Но вместо това…

— Алекс, там ли си?

— Тук съм. — Всичко около мен отново, но бавно, застана на фокус. Бри ме гледаше напрегнато, чудейки се какво става. После и нейният телефон иззвъня.

Имах чувството, че с нея слушаме една и съща история, но от различни източници.

— Дейвис е — осведоми ме тя едва чуто. На другия край на линията беше началникът на детективите в службата ни. — Да, сър. Слушам ви.

— Нана, задръж за секунда — помолих я аз.

— Към обяд Сампсън отишъл до гимнастическия салон. — Бри накратко ми преразказа разговора си с началник Дейвис. — Току-що намерили колата му. Никаква следа от самия него. Открили следи от кръв в колата, Алекс.

— Следователно е жив — уверих я аз. — Ако беше мъртъв, ВПУ вече щеше да ни е уведомил. Той няма да се лиши от обичайната си публика.