Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (127)

125.

— Бриии!

Кайл беше отлично обучен специален агент на ФБР, а преди това е служил в специалните части към армията. Беше експерт с ножовете, с всякакъв вид оръжия, дори и с експлозивите. Знаех го от минал опит. Никой не можеше да си позволи да се държи лекомислено с него, да го предупреждава.

Той чу вика на Бри и преди още тя да довърши заплахата си, се извърна към нея и моментално залегна на земята. Аз само ги гледах, неспособен да направя нещо, за да спра неизбежното.

— Бриии!

Кайл надигна беретата си и се прицели точно в гърдите й — не би рискувал да пропусне целта си, особено при толкова трудна позиция за стрелба, докато тя се движеше. Беше я взел на мушка, а моята единствена мисъл беше: „Вземи мен вместо в нея“.

Не бях сигурен дали Бри ще успее да дочака края на фразата си „наистина ще разбереш какво значи разплата“. Искрено се съмнявах.

Тя стреля… И тялото на Кайл Крейг подскочи нагоре. Устата му зейна от изненадата. Очите му се разшириха.

Така и не успя да натисне спусъка. Тупна с глух удар на земята и остана да лежи там. Единият му крак се изкриви. Беретата се изхлузи от пръстите му. А после… нищо.

Нищо.

Слава Богу, нищо.

Втурнах се напред и изритах пистолета. Наведох се над Кайл — човека, когото някога смятах за приятел и който се бе превърнал в най-злия ми враг. Очите му останаха отворени и се взираха право в моите, може би в душата ми. Гледаше втренчено и аз се питах дали умира в този миг и дали го разбира.

Но после Кайл заговори и каза нещо толкова странно, което и до ден-днешен не разбирам: „В твоя чест“.

След което някъде дълбоко в гърлото му се надигна предсмъртно хъркане.

Хареса ми. Тъжно е да се каже това, колкото и ужасяващо да звучи, но почувствах огромно облекчение. Изпълних се с ликуване. Харесваше ми да съм публиката — толкова много, че започнах да ръкопляскам на Бри.

И тогава Кайл внезапно се опря на ръце и крака и се изправи. Измъкна още един пистолет от кобура на гърба си.

Бри вече бе навела оръжието си и сега той ни държеше на прицел.

— Хвърли оръжието, детектив — заповяда й той с най-спокойния тон, който някога съм чувал. — Точно сега не искам да те убивам. Все още не. Кажи й, Алекс.

— Няма да ме послуша — отвърнах.

— Тогава ще е само едно мъртво момиче. Хвърли оръжието. За Бога, ако исках да те убия, вече да съм натиснал спусъка.

Бри се отпусна на колене и остави пистолета си на земята.

Кайл натисна спусъка.

Но не я улучи. Нарочно.

— Знаеш ли, Бри — поде със същия смразяващо спокоен тон, — че препоръката да се стреля в гърдите, а не в главата, е добра, ала… — той се потупа по гърдите — това не отчита вероятността от използването на бронежилетка, която аз винаги си слагам преди купони като този. И ти би трябвало да го правиш. Особено при такива впечатляващи гърди.

Кайл започна да отстъпва на заден ход. Сетне се усмихна и рече:

— О, по дяволите! Съжалявам, Алекс!

Стреля в посоката към Бри — два пъти — и отново нарочно не я улучи. После се засмя и побягна надолу по пасажа, за да изчезне зад първия ъгъл. Смехът му все още се чуваше.

Мислителя.