Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (8)

6.

— Ти запали огъня — предложи Бри, — а аз ще освежа покоите ни.

Свих рамене и й смигнах.

— Мисля, че огънят е готов — подхвърлих. — Сигурен съм.

— Търпение — скастри ме Бри. — Ще си заслужава. Аз си заслужавам, Алекс. Все пак не е зле за момента да не забравяме мотото на майсторите бойскаути: „Ако не планираш добре, планираш да се издъниш“.

— Никога не съм бил бойскаут — въздъхнах. — Твърде съм възбуден, за да бъда…

— Търпение. Трябва да знаеш, че и аз съм възбудена.

Отидох да потърся подпалки, а Бри разопакова останалия багаж от колата. Оборудването, което бях измъкнал от тавана на къщата ни, изглеждаше като древна антика в сравнение с нейната екипировка. Тя сглоби чевръсто свръхлеката палатка, напълни я с два надуваеми матрака, термично одеяло и два фенера.

Дори бе донесла система за филтрация на вода, в случай че ни се прииска да пием от потока. Най-накрая окачи вятърни камбанки над входа на палатката. Чудесно допълнение.

Аз, от своя страна, бях осигурил две опашки от омар и две огромни, прошарени и мариновани телешки пържоли от деликатесния магазин на „Делмонико“, готови за печене. Черните мечки бяха в изобилие наоколо, но жилавото месо не беше по вкуса ни.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах, след като огънят се разгоря, изпращайки снопове искри към небето. Бри тъкмо бе измъкнала парче брезент от задната седалка навярно за да го използва за навес.

— Да, отвори бутилката „Каберне“. Моля те, Алекс. Почти сме готови.

Издърпах тапата от бутилката, а Бри метна брезента върху три клона над палатката, с по два хлабави възела отстрани, за да може да го вдига или спуска по желание.

— Трябва да внимаваме с храната — отбеляза тя. — Заради рисовете и мечките, нали се сещаш. По тези места се навъртат доста мечки.

— И аз така съм чувал. — Подадох й чаша. — Знаеш ли, ти си доста сръчна домакиня.

— А ти си добър готвач, обзалагам се.

Понякога не обръщах внимание на думите на Бри, тъй като бях прекалено омагьосан от тези нейни лешникови очи. Те бяха първото нещо, което забелязах у нея. Някои хора просто имат страхотни очи. Разбира се, не само очите й ме разсейваха. Във всеки случай не точно в момента. Тя вече бе свалила обувките си и разкопчаваше късите си панталонки. И блузката. И ето я, застанала пред мен по светлосини гащички и сутиен. В този миг напълно забравих за очите й, колкото и да бяха прекрасни.

Тя ми подаде чашата си, за да я напълня.

— Знаеш ли кое е най-хубавото на това място?

— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че скоро ще разбера. Прав ли съм?

— Да, определено си прав.