Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (86)

84.

Влязохме предпазливо, съвсем тихо, заедно с един от полицаите от квартала — изплашено хлапе със странното име Ди Лало. Другите униформени останаха отвън, за да ни пазят гърбовете, най-вече от безразсъдните репортери или от по-дръзките зяпачи.

В къщата цареше пълна тишина. Въздухът бе застоял и натежал от горещината — нямаше отворени прозорци, нито климатик. Интериорът беше модерен. Надзърнах във всекидневната отляво и видях шезлонг, имитация на прочутата марка „Иймъз“, лакирана в червено маса, както и плетени столове в трапезарията отзад. Още нищо не можеше да се каже със сигурност, но предусещах, че тук се е случило нещо.

Бри се обърна наляво — беше се заела с всекидневната, — после даде знак на патрулния полицай да продължи право навътре, вероятно към кухнята.

Аз поех нагоре по стъпалата.

Те бяха със солидни дървени дъски и железен парапет. Докато се изкачвах, не изскърцаха нито веднъж. Мястото беше прекалено тихо — мъртвешки притихнало, не спирах да си повтарям, докато тръпнех от това, което може би щяхме да намерим тук.

Ние ли сме публиката този път? Каква ли нова изненада ни очакваше тук? Дали тази сцена е била подредена само заради нас?

Сводестият тавански прозорец над главата ми пропускаше достатъчно светлина до коридора, от който се виждаше целият партерен етаж долу. Отляво имаше затворена врата, а след нея друга, отворена, зад която се виждаше празната баня. Или поне от моя зрителен ъгъл изглеждаше безлюдна.

Все още нямаше хора — нито мъртви, нито живи.

Чух как долу се насъбраха още полицаи, за да удържат напора на тълпата. Нервен шепот и приглушени разговори по радиоканала. Както и пискливият глас на полицая Ди Лало… Някой го нарече Ричард, докато му нареждаше: „Успокой се, Ричард“.

Бри отново се появи в долния коридор. Отправи ми поглед, подсказващ, че всичко при нея е чисто, след което й кимнах да се качи при мен.

— Самотен ли се чувстваш? — попита ме тя.

— Само когато те няма…

Щом се присъедини към мен на горната площадка, й посочих към вратата на спалнята.

— Само тази е затворена.

Прокраднах се предпазливо до врата, след което рязко я бутнах. Насочих моя глок в далечния ъгъл, преди да го завъртя наляво и надясно.

Не знаех дали да се чувствам разочарован, или облекчен. В стаята нямаше нищо. Нищо необичайно. Леглото върху ниската платформа в единия ъгъл беше спретнато опънато. В отворения дрешник висяха женски дрехи.

Какво, по дяволите, изпускаме? Нали сме точно на Източна деветнадесета и Индипендънс авеню?

И точно тогава и двамата чухме първото слабо бръмчене на хеликоптер, бързо приближаващ насам. След броени секунди той увисна точно над къщата.

Откъм улицата долетяха други звуци. Силен вик проряза тишината и стигна чак до нас на стълбите.

— На покрива е!

Вдигнах очи нагоре и тогава осъзнах, че таванският прозорец се повдигаше като капандура.