Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (20)

18.

Бри се обади в кабинета, докато похапвах корава кифла преди сеанса в един часа.

— Поработихме по-внимателно върху касетата — съобщи ми тя. — Кажи ми какво мислиш за това, Алекс. Върху челото на убиеца има белег. Във формата на полумесец. Вижда се съвсем ясно.

Замислих се за миг, преди да отговоря.

— Би могло да е белег от стара травма. Това е предположение напосоки, но би могло да означава, че са били засегнати фронталните лобове. Хората с подобни увреждания са избухливи и импулсивни.

— Благодаря, докторе. Хубаво е, че си в отбора.

Аз бях в отбора? И откога? Съгласил ли се бях с това? Не мислех така.

След обяда и приятната раздумка с Бри за убийства имах сеанс с последния си пациент за деня. Беше от любимите ми — жена в средата на тридесетте, наричаше се Санди Куинлан.

Санди наскоро се бе преместила във Вашингтон от малък град в Северен Мичиган, недалеч от Канада. Бе приела работа като учителка в Саутийст, с което тутакси бе спечелила симпатиите ми.

За нещастие Санди не се харесваше особено.

— Обзалагам се, че имате поне десетина пациенти като мен. И всички са самотни, депресирани и необвързани жени в големия, лош град.

— Всъщност не. — Казах й истината, имах такъв ужасен навик. — Ти си единствената ми ДНЖ в ГЛГ.

Санди схвана шегата и се усмихна, сетне продължи:

— Е, това просто е… жалко. Почти всяка жена, която познавам, търси все едно и също тъпо нещо.

— Като например щастие? — попитах.

— Щях да кажа мъж. Или жена, предполагам. Някого, когото да обичаш.

Аз определено съзирах у Санди различен човек от този, когото тя виждаше.

Предпочиташе да изглежда по класическия стереотип за самотни жени — хубава външност, скрита зад очила с тъмни рамки и безформени дрехи в унили цветове. Беше започнала да се отпуска с мен, а когато искаше, можеше да бъде хубава, интересна и забавна. Беше искрено загрижена за децата, на които преподаваше. Често говореше за тях с най-топли думи. В това отношение не изпитваше никакви противоречиви чувства.

— Доста ми е трудно да те определя като жалка — рекох накрая. — Съжалявам, това е само мое мнение. Бих могъл и да греша.

— Е, когато терапевтът ми е вероятно най-добрият ми приятел, може да ме нарича, както иска. — Преди да успея да отговоря, тя се засмя стеснително. — Не се тревожете, нямах предвид нищо откачено, както сигурно е прозвучало. Просто исках да…

Импулсивно ми се прищя да се пресегна и да уловя ръката й, но като терапевт не биваше да го правя. Макар че в очите й имаше нещо — бяха изпълнени с такъв копнеж и надежда, че не можех да не се чувствам раздвоен. Исках тя да знае, че ме е грижа за нея. Но в същото време държах да съм сигурен, че отношенията ни са съвсем ясни. Може би тонът на Санди и този очаквателен поглед не означаваха нищо. Но в същото време знаех, че всичко означава нещо. Или поне това бях прочел в купищата дебели книги, които бяха задължителни за училища като „Джорджтаун“ и „Джон Хопкинс“.

Трябваше да бъда внимателен със Санди. Завършихме сеанса добре и с нейното тръгване работният ми ден приключи. Така ли бе наистина? Дали вече нямах и друга работа, която трябва да върша?

Тъкмо слизах по стълбите, когато мобилният ми телефон иззвъня. Номерът не ми беше познат. Сега какво?

Допрях телефона до ухото си.

— Обаждам се от името на Кайл Крейг — изрече мъжки глас, който прекъсваше, но тутакси завладя цялото ми внимание. — Той не може да се обади в момента лично… Понеже се намира в строга изолация в Колорадо. Но иска да знаеш, че всеки ден мисли за теб и ти готви изненада. Страхотна изненада тук, във Вашингтон. Запомни — Кайл е човекът с плана. О, и освен това той иска да знаеш, че не е виждал слънцето от четири години и това го е направило по-силен и по-добър във всичко, което върши.

Телефонът в ръката ми замлъкна.

Кайл Крейг — Исусе, сега какво следваше?

И какво означаваше това съобщение? „И ти готви изненада“.