Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (108)

106.

Кайл бе пощадил Джордж Улф и трите деца. Чудех се защо. Може би е бил прекалено съсредоточен. Искаше съдията Нина Улф… Ала каква ще бъде следващата му стъпка? И колко дълго ще трябва да чакам, преди да се появи на прага ми? Или може би вътре, в къщата?

Първият ми сеанс тази сутрин, от осем часа, беше със Санди Куинлан. Но тя не се появи. Което само ме накара да се почувствам още по-силно притеснен заради всичко напоследък. Сега и практиката ми като психиатър започна да отива по дяволите, да се проваля пред очите ми.

Освен това бях загрижен. Санди никога досега не бе пропускала сеанс, затова я изчаках в кабинета до малко след девет. После бе ред на Антъни Демао. Но и той не дойде. Какво им ставаше на тези двамата? Дали сега не бяха заедно? И какво още щеше се обърка днес?

Чаках, доколкото можах, след това се обадих на Бри, за да й съобщя, че съм на път да я взема. По-късно днес, следобед, щяхме да отпътуваме за Монтана през Денвър, за да огледаме хижата на Тайлър Бел. Това беше нещо, което чувствахме, че сме длъжни да сторим. Да видим мястото лично, да преровим всичко, което е оставил там.

Докато излизах от сградата, едва не се сблъсках със Санди Куинлан. Тя ме чакаше на тротоара, пред външната врата. Санди беше облечена изцяло в черно, потна и задъхана.

— Какво става, Санди? — попитах я, като се опитвах да запазя самообладание. — Къде беше днес?

— О, доктор Крос. Изплаших се, че ще ви изпусна. Съжалявам, че не се обадих. — Тя ме погледна косо и ме поведе към бордюра. — Трябваше да дойда, за да ви кажа… Заминавам.

— Заминаваш ли? — удивих се аз.

— Връщам се в Мичиган. Вашингтон не е за мен. Честно казано, идването ми тук беше грешка. Искам да кажа, че дори и да бях срещнала някого, какъв щеше да е смисълът, след като мразя този град?

— Не може ли, Санди, преди да си тръгнеш, да насрочим още един сеанс? В понеделник сутринта? Понеже и аз заминавам, иначе щяхме да се видим през уикенда.

Тя се усмихна. Изглеждаше самоуверена, както не я бях виждал никога досега. После поклати глава.

— Отбих се само за да се сбогуваме, доктор Крос. Вече съм решила. Зная какво трябва да направя.

— Е, добре, тогава. — Протегнах й ръка, но тя се хвърли върху мен и ме прегърна. Стори ми се някак си пресилено, едва ли не театрално.

— Ще споделя една тайна — прошепна тя в рамото ми.

— Искаше ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства. Да не бяхте мой терапевт.

После Санди се надигна на пръсти и ме целуна по устните. Очите й се разшириха. Мисля, че и моите. Тя се изчерви.

— Не мога да повярвам, че го направих! — възкликна, развълнувана като тийнейджърка.

— Е, предполагам, че за всичко си има първи път — промърморих аз. Би трябвало да съм ядосан, но какъв смисъл имаше? Тя се връщаше в Мичиган и това може би беше за добро.

След кратка неловка пауза Санди кимна към колата си.

— Ще ме изпратите ли?

— Паркирал съм на другата улица — обясних й аз.

Тя наклони глава свенливо.

— Тогава да повървим до вашия автомобил, а?

Засмях се, като го приех за комплимент.

— Довиждане, Санди. Желая ти късмет в Мичиган.

Тя размаха пръст, след което леко ми намигна.

— Късмет и на вас, доктор Крос.