Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Крос (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Double Cross, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Джеймс Патерсън. Двойна заплаха

Американска, първо издание

Превод: Стамен Димов Стойчев

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Стилов редактор: Красимир Димовски

Компютърна обработка: Ана Андонова

Коректор: Стоян Меретев

Художествено оформление на корицата: Борис Николов Стоилов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 18,5

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2010 г.

ISBN: 978-954-26-0875-2

История

  1. — Добавяне

61.

Поредният удар! Шокът от моята сравнително нова частна практика се стовари върху мен рано на следващата сутрин. При това преди първия ми сеанс за деня. Заради отменен по-рано час пристигнах в кабинета си малко по-късно от обичайното. Беше след седем и половина, когато влязох през предната врата, докато отпивах кафето си от „Старбъкс“. Все още си мислех за Бри и миналата нощ, като се надявах да има още много такива нощи.

В осем имах час със Санди Куинлан; после с ветерана от „Пустинна буря“ Антъни Демао; Таня Питс — служителка в Пентагона, която имаше постоянно повтарящи се мисли за самоубийство и която трябваше да ме посещава шест пъти седмично, ала можеше да си позволи само един, затова всяка седмица й записвах допълнителен час.

Завих по външния коридор и влязох в чакалнята. Изненадах се, като видях, че Санди Куинлан вече е там.

Както и Антъни. Беше облечен с черна тениска, а върху скута му лежеше риза с дълги ръкави.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Няколко секунди преди да осъзнаят, че съм там, ръката на Санди си играеше под ризата, в скута на Антъни.

Правеше му чекия, и то в чакалнята!

— Хей — прекъснах заниманието им аз. — Хей, хей. Достатъчно. Какво си мислите, че вършите?

— О, Господи! — Санди скочи и закри очи с длани. — Съжалявам. Толкова се срамувам. Трябва да вървя. Трябва да вървя, доктор Крос.

— Не, остани на мястото си — спрях я аз. — Ти също, Антъни. Никой няма да си ходи. Трябва да поговорим.

Изражението на Антъни беше нещо средно между неутрално и, поради липса на по-подходяща дума, като на някой, когото са прекъснали точно в най-неподходящия момент. Но той всъщност не ме погледна.

— Съжалявам — промърмори.

— Санди, ще дойдеш ли в кабинета ми? — попитах жената, сетне се обърнах към Антъни. — С теб ще се видим, когато свърша със Санди.

— Да де — смотолеви той, — разбрах.

Когато влязохме в кабинета, и на двамата ни беше нужно известно време, за да се възстановим от случката.

— Санди, дори не зная какво да ти кажа — рекох накрая. — Ти знаеше, че ще дойда и ще ви хвана, нали?

— Знаех. Разбира се. Съжалявам, доктор Крос. — Гласът й трепереше, докато едва изричаше думите. Почти изпитах съжаление към нея, но се овладях.

— Защо мислиш, че се случи онова там? — продължих. — Това не е типично за теб, нали?

— Абсолютно нетипично е за мен. — Жената завъртя очи, явно ядосана на себе си. — Зная как ще прозвучи това, доктор Крос, но той е сладък. Казах ви, че съм сексуално объркана. О, Боже! — Очите й се наляха със сълзи. — Голяма съм идиотка. Всъщност това е характерно за мен. Да търся внимание. Ето че пак стигнахме дотук.

Реших да опитам нещо друго и се надигнах, за да сваля капачката на втората чаша кафе, която носех в плика.

— Нека те попитам нещо. Какво беше това за теб?

— За мен ли? — учуди се тя.

— Мисля, че зная какво е получил Антъни от случилото се. — Седнах отново зад бюрото. — Но ти какво получи?

Санди сведе глава и в същото време погледна настрани. Може би въпросът беше прекалено интимен за нея. Заинтригувах се от факта, че тя съвсем свободно правеше онова нещо на Антъни в чакалнята, а сега се срамуваше да говори за това.

— Не е нужно да отговаряш на въпроса ми, но и няма защо да се срамуваш — казах й.

— Не — поклати глава тя, — всичко е наред. Просто ми предоставихте тема за размисъл. Беше толкова очевидно, когато го казахте, но… Предполагам, че не съм мислила за това по този начин. — Изправи се малко и почти ми се усмихна.

„Странно“, помислих си. Не приличаше особено на тази Санди, която познавах.

По-голямата ми тревога беше докъде ще стигнат нещата помежду им отсега нататък. Имах чувството, че Санди и Антъни въобще не бяха подходящи един за друг, но това не означаваше, че бих могъл да попреча да се случи нещо.

Беше едва осем и десет сутринта, а се очертаваше лош ден.

Който в девет се влоши още повече.

Антъни не беше в чакалнята. Беше си тръгнал. Питах се дали ще го видя отново.