Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (7)

5.

След още едно силно подръпване на каишката Тес Олсен се изправи на крака, после разпери ръце, а накрая успя да постигне някакво равновесие, поне колкото да може да ходи.

Всичко й се струваше нереално. Трепереща, заотстъпва назад към терасата — докато железният парапет не се опря в гърба й.

Цялото й тяло трепереше. Дванадесет етажа по-долу гъстото улично движение запълваше Кънектикът авеню. Стотици пешеходци крачеха по тротоарите, повечето с наведени глави, неподозиращи за случващото се там, горе, във високата като кула жилищната сграда на „Ривъруолк“. Това бе идеален символ на живота във Вашингтон.

Юсеф Касим се присегна и издърпа самозалепващата се лента от устата на жената.

— А сега можеш да крещиш — рече й той. — Да крещиш, колкото си искаш! Да крещиш, все едно си откачила от ужас! Искам да те чуят чак във Вирджиния. В Охайо! В Калифорния!

Но вместо това жената му заговори, само че толкова забързано, та едва й се разбираше:

— Моля те. Не е необходимо да правиш това. Мога да ти помогна. Имам много пари. Можеш да вземеш, каквото си пожелаеш от апартамента. Вътре имам сейф, във втората спалня. Моля те, само ми кажи…

— Това, което искам от теб, госпожо Тес Олсен — заяви Касим и опря дулото на пистолета си до една от диамантените обици на ушите й, — е да крещиш. Силно, много силно! Веднага! Тъкмо сега му е времето. Разбра ли ме? Нареждането е много просто: да крещиш!

Но крясъкът й не беше нещо повече от хлипане — жалко скимтене, бързо сподавено от воя на вятъра.

— Добре! — Касим сграбчи голите крака на жената. — Ще ти помогна! — И с едно силно повдигане той я провеси отвъд парапета с главата надолу.

Сега крясъците проехтяха от гърлото й, високи и ясни като вой на аларма. Тес Олсен отчаяно се мъчеше да се вкопчи във въздуха за някаква опора, каквато просто не съществуваше.

Червената каишка около врата й се развя волно на вятъра като струя кръв от сънната й артерия. „Хубав ефект, като на кино“, помисли си Касим. Точно каквото търсеше. Неотделима част от плана му.

Отдолу тутакси се насъбра тълпа. Хората спряха и се вторачиха нагоре. Някои трескаво зазвъняха по мобилните си телефони. Други ги използваха, за да снимат…

Накрая Касим издърпа обратно Тес Олсен и я пусна да се свлече на терасата.

— Много добре се справи — похвали я той със смекчен тон. — Страхотна работа, казвам го съвсем сериозно. Направо не е за вярване! Всички тези хора, които снимат трескаво. В какъв свят живеем само!

Следващите й думи рукнаха от устата й като порой.

— О, Боже мили, моля те, не искам да умра така. Сигурно желаеш нещо. През целия си живот не съм причинила зло никому. Не разбирам защо е всичко това! Моля те… спри.

— Ще видим. Не губи надежда. Само прави точно това, което ти се казва. Така е най-добре.

— Ще го направя. Обещавам. Ще сторя всичко, което ми кажеш.

Той се наведе през парапета, за да огледа по-добре Кънектикът авеню и насъбралата се тълпа, дето непрестанно нарастваше.

Мъжът се запита дали някои от обажданията по мобилните телефони не са до полицията — или просто до някого, когото желаеха да впечатлят или да шашнат. Няма да повярваш какво виждам сега. Ето, виж сам!

Публиката нямаше да повярва какво й предстои да види. Милиони щяха да гледат тези кадри по телевизията отново и отново.

Докато не надмине това убийство със следващото.

— В твоя чест — прошепна той. — Всичко е в твоя чест.