Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (40)

38.

Бях достатъчно объркан от случая, а освен това много страдах от заетостта на Бри, която ме лишаваше от компанията си. Толкова бях обзет от безпокойство, че през тази седмица ми бе трудно да се съсредоточа върху работата си, затова реших да запиша сеансите си. За всеки случай, за по-голяма сигурност.

Антъни Демао, ветеранът от „Пустинна буря“, направи нещо необичайно за себе си — отпусна се да говори за преживяванията си през войната. По време на обяда седях зад бюрото си и отново прослушвах касетата. Докато го правех, си представях Антъни. Мъжът притежаваше донякъде груба и недодялана хубост, беше в добра форма, но иначе тих и кротък.

— Нямахме достатъчно подкрепа на земята. На командира изобщо не му пукаше. Ние имахме мисия. Само това го интересуваше — каза той.

— Колко дълго бяхте в това положение?

Той изведнъж млъкна.

— Сухопътната атака започна в края на месеца — заговори най-сетне мъжът, — така че, предполагам, са изминали около две седмици.

Все повече се убеждавах, че нещо наистина много лошо му се бе случило по време на операцията „Пустинна буря“, което навярно бе ключът към проблемите на Антъни. Може би някакъв инцидент, който той е потиснал. Балансът в този случай беше желанието ми да не го притискам твърде много и шестото чувство, което имах, че той няма да продължи терапията още дълго особено след като не смяташе, че сме постигнали достатъчно напредък.

— Направих някои проучвания — прозвуча гласът ми от касетата. — Ти си бил в двадесет и четвърта пехотна дивизия, нали? Това е било точно преди да потеглите към Басра.

— Откъде знаете?

— Това е част от историята. Ти самият си част от историята. Не е трудно да се намери тази информация, Антъни. Има ли нещо, което се е случило тогава, за което не искаш да говориш? На мен или на който и да било друг?

— Може би има. Вероятно някои неща, в които не желая да се задълбочавам. Макар че не обвинявам никого за случилото се там.

— Да го обвиняваш за какво? — попитах.

— За цялата дивотия, която се случи. Знаете ли, аз се записах доброволец. Исках да отида.

Зачаках, но той не продължи.

— Това е засега — рече Антъни накрая. — Още е твърде пресен споменът, така че ми идва малко в повече. Следващия път. Трябва да свикна с всичко това, докторе. Съжалявам.

Изключих касетофона и се облегнах назад в стола си. Мислех. Знаех, че напоследък той губеше почва под краката си, макар че правителството му плащаше квартирата. Още месец или два и работата щеше да се превърне в истински проблем за него. Хора като Антъни Демао постоянно биваха пренебрегвани от системата.

Разтрих силно очите си и си налях още една чаша кафе. Тук се налагаше доста да се мисли, може би прекалено много. Днес имах час с още един пациент, а след това — късно следобед — насрочена среща в главната квартира.

Много важна среща.