Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (60)

58.

Никой, който не бе пребивавал в максимално строго охраняван затвор, не можеше навярно да разбере сегашните му чувства. Тази нощ в Айова Сити Кайл Крейг скиташе наоколо с поредната гумена маска на лицето. Наслаждаваше се на околните гледки и се радваше да е там.

Разходи се из кампуса, разположен на двата бряга на реката. Университетът се вписваше чудесно в атмосферата на града. Наоколо имаше много магазинчета със старомодни дрехи, бижутерийни магазини, книжарници и невероятно уютни местенца, където човек можеше да похапне и да пийне. По някое време се озова на интересно място, наречено „Литературната алея на Айова“ — алюзия с „връзките на Айова“ с някои големи писатели като Тенеси Уилямс, Кърт Вонегът и дори Фланъри О’Конър — една от любимите му, защото беше гениално откачена.

Малко след девет той влезе в бар, наречен „Убежището“. Атмосферата вътре бе подходяща за разпускане и на възрастни, не само на студенти, така че нямаше да се отличава прекалено от останалите посетители. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, а пейките приличаха на онези от старите църкви. И клиентите наистина бяха по-възрастни.

— Да, сър. Какво ще желаете? — чу той гласа на бармана още щом се настани на бара.

Барманът приличаше на някогашен студент, решил да остане в града, което навярно е бил мъдър избор. Русата му, прошарена коса бе подстригана късо с малък щръкнал перчем. Вероятно около двадесет и пет годишен. Потискащо скучен, съдейки по погледа в очите и широката дружелюбна усмивка.

— Как си, братче? — подхвърли Крейг обичайния сърдечен поздрав. Попита за вината, а след това си поръча бутилка „Брунело ди Монталчино“, което изглеждаше върхът на качеството сред останалите червени вина, предлагани в заведението.

— „Брунело“-то се сервира само в бутилка. Не зная дали ме разбрахте, сър.

— Няма проблем. Няма да шофирам, след като изляза оттук — махна с ръка Кайл Крейг и се засмя непринудено. — Ще взема бутилка. Отвори я и остави виното да подиша, ако обичаш. Бих искал мезе от ябълкови резени и сирене „Бри“. Може ли да нарежеш прясна ябълка?

— Аз бих могла да ви помогна с виното. Ако се нуждаете от помощ?

Гласът на жена се разнесе от дясната страна на Кайл. Той се обърна и видя една дама, седнала на няколко стола през него. Беше сама и му се усмихваше мило. „Полиция? — запита се той. — Не, едва ли. Освен ако не е много добра в работата си“.

— Аз съм Камила Поджи — представи се жената и му се усмихна по начин, който беше едновременно и срамежлив, и лукав. Тъмна коса, миньонче, вероятно не повече от метър и петдесет и два по чорапи. В средата или към края на тридесетте, предположи Кайл. Очевидно беше сама, макар че не би трябвало, имайки предвид външния й вид, което донякъде го заинтригува. Привличаха го хора, които изглеждаха малко сложни и тайнствени, поне докато не ги разгадаеше.

— Мисля, че ще се радвам да ми правите компания — отвърна Кайл галантно и й хвърли усмивка. Нищо прекалено агресивно. — Аз съм Алекс… Крос. Приятно ми е да се запознаем.

— Здравей, Алекс.

Кайл се премести, за да седне до Камила, и през следващия половин час разговаряха непринудено. Тя се оказа умна и умерено невротична особа. Преподавала история на изкуството в университета, специалност Италиански ренесанс. Живяла в Рим, Флоренция и Венеция, а неотдавна се завърнала в Щатите, но не била сигурна дали иска да остане — имаше предвид в Америка, а не конкретно в Айова Сити.

— Защото страната не е такава, каквато я помниш, или защото е тъкмо такава? — попита Кайл.

Тя се засмя.

— Мисля, че по малко и от двете, Алекс. Политическата наивност и равнодушие в Америка понякога ме влудяват. Ала това, което най-много ме притеснява, е всеобщото съгласие. Изглежда всички се боят да изразят собственото си мнение.

Кайл кимна.

— Би могла да ме обвиниш в същото, Камила, но в случая съм напълно съгласен с теб.

Жената се наведе по-близо към него, но в жеста й нямаше нищо натрапчиво или заплашително.

— Значи ти си различен, Алекс? — попита.

— Да, мисля, че съм различен. Не, сигурен съм, че е така. Естествено, в добрия смисъл.

— Разбира се.

След като изпиха бутилката вино, двамата се разходиха из площада. След това тя го заведе у тях — приятна къща, изградена от сиви и бели тухли в колониален стил, от другата страна на „Клинтън“. По прозорците имаше сандъчета с красиви пъстри цветя. Домът на преподавателката заемаше целия приземен етаж. Обзаведен с европейски мебели и предмети на изкуството, той бе просторен и приветлив. Разкриваше още една страна от личността й, при това приятна. Домошарка ли беше?

— Ял ли си, Алекс? Искам да кажа, нещо друго освен сиренето и резените ябълка? Прясно нарязаната ябълка? — попита тя и се извърна към него. Сега, на своя територия, се държеше малко по-свободно. Имаше меки гърди, но останалото й тяло изглеждаше твърдо и стегнато. Беше много хубава и желана жена и внезапно Кайл разбра точно какво искаше от нея. Всъщност почувства невероятен прилив на възбуда…

Но първо смъкна маската си — и очите й се разшириха от удивление и страх.

— О, не! — прошепна тя.

Не желаейки да губи повече време, Кайл се хвърли напред с шилото за лед, което стискаше в дясната си ръка. Острието се заби в средата на гърлото на Камила и излезе отзад. Сините й очи придобиха размерите на сребърни долари, после сякаш отхвръкнаха на челото й. След това се отпусна безволна и послушна в очакващите я му ръце.

— Това ще свърши работа. А сега да се любим, какво ще кажеш? — попита Кайл мъртвата преподавателка. — Казах ти, че съм различен, нали?

Преди да излезе от апартамента на Камила Поджи, той остави още една улика за тези, които щяха да приберат трупа. Уликата беше малка фигурка, представяща прочутата статуя от Средния запад, наречена „Скаутът“. Не беше на място в апартамента на професорката по история на изкуството, но той се съмняваше, че някой ще разбере.

Кайл нямаше нищо против — той разбираше. Като Кевин Бейкън, дето толкова често казваше във великолепния филм „Вечеря“, това беше „усмивка“.