Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (16)

14.

И ето ни тримата.

Приятелят ми Сампсън бе влязъл в стаята — два метра и шест сантиметра и сто и девет килограма. Знаех, че Сампсън вероятно е изненадан да ме види, но лицето му остана безучастно — съвсем типично за Големия мъж.

— Да не си търсиш жилище под наем? — попита той. — Доколкото разбрах, мястото е свободно. Вероятно даже днес ще върви по-евтино.

— Само минавам. Кварталът е малко тузарски за джоба ми.

— Минаването не се плаща по същата тарифа като консултациите, друже. Май се нуждаеш от по-добър бизнес план.

— Какво разбра, Джон? — попита Бри. Наричаше го Джон, а аз — Сампсън, откакто бяхме деца. Макар че и двете обръщения ставаха.

— Изглежда никой не е забелязал нашия човек да влиза или излиза от сградата. Докато в момента разговаряме, проверяват всички записи от охранителните камери. Мястото е доста строго охранявано. Обзалагам се, че няма начин да не е записан на някоя от касетите, освен ако не може да минава през стени.

— Не мисля, че този тип има нещо против да го снимат — намесих се аз.

В този момент един униформен полицай влезе в стаята.

И тримата се обърнахме.

— Госпожо… Детектив Стоун? Има въпрос за вас. От хората, които обработват мястото на престъплението в задната стая.

Тримата последвахме униформения по тесния коридор в кабинета. Стените тук също бяха опасани с лавици с книги, френски литографии в скъпи рамки и няколко ваканционни снимки. Апартаментът бе обзаведен с вкус и отлично поддържан — всички повърхности бяха излъскани до блясък, обработени с почистващ препарат с освежител, възглавничките — бухнати. До вратата се виждаше кашон, пълен с бутилки коняк, доставени от Кливланд Парк. Дали убиецът е бил доставчик? Така ли е влязъл в апартамента?

В ъгъла се гушеше удобно двойно кресло с ръчно бродирана дамаска, а до него бе поставен шкаф с телевизор. Вратичката му бе отворена и вътре се виждаше комбинация от DVD плейър и видео.

Върху полицата забелязах друга поздравителна картичка на „Холмарк“. Погледнах я — също не бе подписана.

— Може би не е зле някой да прибере тези картички, Бри. Неподписани са. Може да не означава нищо. Но в дневната има още една.

Млада жена, облечена в полицейско яке, ни чакаше до телевизора.

— Ето там, детектив.

— За какво става дума? — попита Бри.

— Може да не е нещо важно… Ала в плейъра има касета. В стаята няма друго видео. Искате ли да ви я пусна? — Очевидно жената не знаеше дали да остане, или да се изниже.

— Снехте ли всички отпечатъци в тази стая? — попита Бри любезно.

— Да, госпожо.

— Като за начало бих искал да попитам дали вратите на шкафчето бяха отворени, или затворени? — обадих се аз.

— Определено бяха отворени, точно както са в момента. Вие сте доктор Крос, нали?

В тона на младата полицайка прозвуча оправдателна нотка, но изглежда Бри не забеляза. Тя включи телевизора, а след това пусна видеото.

Отначало имаше само шум и снежинки от статичното електричество. После проблесна син екран. „Започва се“, помислих си аз.

Накрая се появи образ. Доста обезпокоителен.

Виждаше се средна по големина част от тъмносиня стена, на която бе закачено знаме. Обикновен дървен стол бе единственият друг обект на снимката.

— Някой разпознава ли знамето? — попита Бри. Беше на червени, бели и черни ивици със зелени звезди в средата.

— Иракското — отговорих аз.

Думата сякаш увисна в стаята.

Тогава Бри направи нещо умно. Спря касетата.

— Всички излезте — рече. — Веднага.

Неколцина полицаи се бяха скупчили пред вратата на кабинета, за да видят какво става.

— Детектив — обади се единият, — аз съм вторият детектив по случая.

— Точно така, Гейб, и затова знаеш какво значение би могла да има тази касета за публичността в случая. Искам да говориш с всички, които преди малко бяха тук. Постарай се да не изтече никаква информация.

Затвори вратата на кабинета, преди да дочака отговор от втория детектив.

— Искаш ли и аз да изляза? — попитах я.

— Не. Остани. Джон също.

И Бри пусна отново касетата.