Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (81)

79.

Кайл смени няколко пъти такситата по обратния път към хотела си, намиращ се близо до Мичиган авеню. В момента се вълнуваше от толкова много неща, дори от факта, че е в Чикаго, който винаги е бил любимият му град — толкова по-чист и по-приятен за живеене от Ню Йорк или Лос Анджелис, дори от Вашингтон.

„Свободата е велико нещо“, мислеше си той, докато пътуваше из града в третото и последно такси, по оживеното Мичиган авеню. Особено след времето, прекарано в дупката два на три и половина метра в максимално строго охранявания затвор във Флорънс. Животът в килията беше жестоко и нечовешко наказание, все едно няколко години да бъдеш душен до смърт — много бавно и болезнено. Затворът във Флорънс буквално смазваше до смърт, ако за него можеше да се говори като за живо същество.

Но сега той беше на свобода.

Имаше да върши важни неща, сред които на първо място беше вълнуващият план за отмъщение срещу всички, които го бяха наранили в миналото. Всички! За него отмъщението винаги е било на първо място, идеята да наранява — понякога да измъчва — хората, които го бяха обидили и засегнали, и това със сигурност не се бе променило. Щяха да са нужни години, за да се изпълни тоя план. Нали в крайна сметка това беше неговият шедьовър.

За момент се замисли за ВПУ. Всъщност Кайл бе попаднал за пръв път на убиеца още докато беше във ФБР. Убиецът живееше и работеше на Западния бряг. Актьор, който играеше малки роли и от време на време извършваше по някое убийство. Кайл го бе свързал с убийствата в Сакраменто, Сиатъл и Лос Анджелис. Осъществи два пъти контакт с него по имейла. Но тъкмо тогава самият Кайл бе заловен — нещо, което никога не бе очаквал. Странна ирония на съдбата, но тъкмо в затвора той откри колко много почитатели има… И имитатори. Но в това имаше смисъл. След като беше в килията, те вече знаеха къде да се свържат с Мислителя и неколцина умни глави се досетиха как да го направят.

Но достатъчно история за момента. Това бе такава досада. „Само погледни тези зомбита, които се мотаят наоколо!“, мислеше си той, докато пътуваше в бързо движещото се такси. Искаше му се да ги убие всичките, но уви, трябваше да изпълнява график, макар и направен от самия него.

Когато влезе в хотела, никой не му обърна внимание. Представете си само! Нито уважение, нито неуважение — което беше добре. Или не беше? Кайл Крейг беше остригал късо косата си и както обикновено носеше една от половин дузината гумени маски, които държеше в куфара си.

Приближи до стаята си — замислен за ВПУ и за това, което планираше за него, — пъхна електронната карта в процепа и чу, че вътре има някой.

Какво беше това? Посетител? Беше оставил на вратата табелката „Не безпокой“.

Извади пистолета си — малка берета, която се криеше лесно под широките му дрехи.

Да, определено вътре имаше някой. Интересно развитие. Кой беше? Алекс Крос? Не, това бе невъзможно. ВПУ? Тук, в Чикаго? Съмняваше се. Чикагската полиция? Това би било по-вероятно.

Зави зад ъгъла и видя камериерка — млада, чернокожа жена. Слушаше айпода си. Нехаеща за света — и кой ли би я обвинил? Всъщност не изглеждаше никак зле. Хубави гърди, дълги боси слаби крака. Гладка кожа. Косата й бе вързана на опашка. Господи, как му липсваше това — копнееше за него по няколко пъти на ден в затвора.

— Съ-ъжалявам — изрече с провлачен глас девойчето, когато го видя да стои там, скрил пистолета зад гърба си. Нямаше нужда да плаши бедното момиче до смърт.

— О, няма проблем. Просто си свърши работата — успокои я Кайл и пъхна пистолета в кобура под пуловера.

Вместо това измъкна шиша за лед. Стисна го в дланта си като капитан Куийг, героя на Херман Уоук, с онези метални топки.

— Ти си прекалено хубава, за да чистиш стаите. Извини ме, не исках да те обидя. Май напоследък съм позабравил добрите обноски…

— Щ-ще дойда по-късно — смънка момичето, без да го поглежда.

— Не — поклати глава Кайл. — Всъщност няма да можеш. Няма живот след смъртта.

Сетне прошепна: „В моя чест“ и прониза гърдите на прислужницата с шиша. Веднъж и още веднъж — за симетрия, в името на изкуството, заради радостта от акта. „Напомня ми на едно от гаджетата на Алекс Крос“, помисли си Кайл Крейг. И отново я прониза.

Преди да напусне стаята, дори остави още една следа — фигурка с клатеща се глава на великия бунтовник от Дивия запад Джеси Джеймс.

Джеси Джеймс! Дали някой щеше да го разгадае?

Някой умник?