Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (100)

98.

Това беше страхотно. Наистина.

Последното място, където Кайл Крейг очакваше да се озове — при това отново, — беше на „Шан-з-Елизе“. Но той беше тук, в Париж — навярно любимия му град в целия свят. Или поне със сигурност сред първите три, заедно с Рим и Амстердам. Може би и Лондон. Предполагаше, че в това се изразява неистовият му копнеж за свобода, на която сега се наслаждаваше — нуждата да върши неочаквани неща, да следва всеки свой каприз, най-после отново да убива. Да измъчва жертвите си. Да изразява гнева си по нови начини.

През последните дни той вечеряше в някои от най-изисканите ресторанти в света — „Тейльован“, „Льо Сенк“ в хотела „Жорж V“, точно до „Принс дьо Гал“, където беше отседнал. Нито едно от блюдата, които му сервираха, не му струваше по-малко от четиристотин евро, или около петстотин щатски долара, но изобщо не му пукаше. Пари имаше в изобилие, пък и за какво бяха „ваканциите“, ако не да се отпусне и да си угажда? Да се отърве от работата, от трескавото надбягване, от убийствата. Да си даде отдих и време за обмисляне, за планиране.

За него „Принс дьо Гал“ беше добър избор във всяко едно отношение. Намираше се на живописния булевард „Жорж V“, само на няколко преки от „Шан-з-Елизе“. Хотелът беше великолепен — предимно в стил Арт деко, с богата украса от позлатен варак и с най-красивите свещници, които можеше някъде да се видят. Но той харесваше особено много бара „Регент“, в английски стил, с много кожени облицовки, ламперии от тъмно дърво и кадифе. Някога тук бе отсядал Елвис Пресли, а сега примера му последва и Кайл Крейг.

Всяка сутрин разполагаше с богат избор от музеи за посещения: „Д’Орсе“ и Оранжерията например, където имаше възможност да се любува на творбите на импресионистите. Днес би могъл да отиде и до Лувъра, но само за да види „Мона Лиза“. И дълго да се разхожда покрай Сена, където можеше да се отдава на размисъл… И отново да планира ходовете си.

Поне едно решение не подлежеше на съмнение: нямаше да остави на ВПУ да прибави Алекс Крос към списъка на трофеите си. Не, Алекс Крос принадлежеше само на него, както и всички членове на семейство Крос — Нана, Джанеле, Деймън и малкият Алекс-младши. Това беше планът, който от години го бе обсебил.

И може би ще свърши малко от мръсната работа, преди да напусне Париж. Това бе неговото изкуство, също толкова красиво и важно, както и всичко, сътворено от така наречените „стари майстори“. Той беше от новите майстори, нали така? Съвършен за този варварски век. Точно според духа на времето. Никой не можеше да се сравнява с него, със сигурност не и ВПУ.

Забеляза красива млада жена с плътно прилепнала сива блуза, черна пола и високи ботуши, с дълга кестенява коса. Метеше тротоара пред малка художествена галерия. Напред и назад, с една дума — много ефективна дама. И толкова бе привлекателна, макар и зад метлата.

И така, Кайл спря пред галерията, влезе вътре, а тя го остави да гледа няколко минути. Толкова независима — истинска французойка. Нищо чудно, че обожаваше французите.

Накрая тя се приближи.

— Имате ли нужда от помощ?

Кайл се усмихна и очите му светнаха. Заговори я на френски:

— Да не сте детектив? Дрехите ми, прическата ми… Явно те са ме издали.

— Не, всъщност бяха обувките ви — рече тя.

Той се засмя.

— Казахте го нарочно, нали?

Накрая тя също се засмя.

— Или може би за да проявя чувство за хумор?

— Това не е смешно — отвърна той.

И не беше. Отне му повече от час да я убие. И накрая използва метлата й — но не по обичайния начин, не за да мете, а първо с дръжката.

А после, на раздяла, му остана време да се наслади на един приказен обяд в „Л’Ателие дьо Жоел Робюшон“.

Ах, Париж. Приказен град.