Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (74)

72.

— Да се продъни в ада дано! — възкликна Сампсън с едва сдържан гняв в гласа. — Тоя кучи син! Този нещастен шибаняк!

Всички досегашни убийства бяха ужасни, но това бе най-противното и обезпокоителното. Това бе място за семейно забавление. Киносалонът в музея беше с високи стени с насочващо осветление. Редиците от кресла с високи облегалки бяха разположени амфитеатрално под сводестия таван и залата приличаше на модерна версия на някогашните медицински зали, където професорите изнасяха лекциите си — всички гледаха право надолу, към трупа.

Жертвата явно е била убита близо до основата на високия екран. Това ми се струваше странно, но така ни осведоми Гил Кук и никой не оспори информацията. А сигурно и аз нямаше защо да го правя. Поне засега.

Трупът на нещастната жена лежеше по гръб. Ръцете й бяха завързани отзад и дори от разстояние виждах сребристата залепваща лента през устата й. Също като при жертвата от „Ривъруолк“. Забелязах и брачната халка на пръста й.

Когато приближих, видях, че лентата е изцапана с кръв около устните й, където кръвта не е могла да изтече. Вероятно вследствие на вътрешните рани. Бялата рокля на госпожа Курльове беше станала ръждивокафява. Очевидно е била намушкана няколко пъти.

До обезобразения труп лежеше голяма брезентова торба. Най-отгоре имаше метален уплътнителен пръстен, около който се стягаше дебела връв, за да се затвори плътно.

Поредният подарък от ВПУ? Още една следа, която нямаше да ни отведе доникъде?

Кървавите петна и дупките по брезента потвърдиха това, което вече инстинктивно знаех — жертвата е била пронизана вътре в торбата. Жестокият убиец бе оставил Аби Курльове там или мъртва, или умираща. Екипът на „Бърза помощ“ се бе опитал да я съживи, но очевидно е било прекалено късно.

Когато вдигнах празната торба, за да я огледам за някакви отличителни белези, видях клеймо на американските пощенски услуги и дълга редица избелели черни цифри, написани отстрани с шаблон.

Това ли е новата поздравителна картичка? Навярно. Но какво означаваше? Какво искаше да ни каже ВПУ този път? И дали убийството е било извършено от него, или от имитатора му?

Според очевидците убиецът е носил синя униформа и кепе. Може би това беше някаква вътрешна шега, че е изпаднал в „пощенски гняв“ спрямо нас — термин, получил публичност след буйствата сред пощенските служители през 90-те. И освен това за пореден път ни е „направил на глупаци“.

Отидох до другия край на помещението, близо до входа, откъдето навярно е влязъл убиецът. Оттам се опитах да си представя сцената, както ни я описа детектив Кук. Убиецът навярно е трябвало да изненада госпожа Курльове — достатъчно дълго за да завърже ръцете и устата й — и да нахлузи брезентовата торба върху главата й. Сплъстените кичури със засъхнала кръв по косата й свидетелстваха, че е била ударена с тъп предмет, но не толкова силно, че да изгуби съзнание. По-добре е било жертвата да е в съзнание. Много по-ефективно за целите на ВПУ, за спектакъла.

И наистина, според свидетелите торбата се е движила, когато я довлякъл в салона.

Отново приближих до трупа на жената и огледах празната зала. Този път публиката е била по-близо до него, отколкото при другите случаи, затова се е налагало да действа бързо. Не е имало време за дълги речи или обичайните му извратени изяви. Тази вечер не е успял да блесне с цялото си великолепие на звезда. Така че какво е било толкова привлекателно за него в това конкретно местопрестъпление, с тази публика, с тази французойка?

Въздействието трябва да е било най-вече визуално. Той е изкрещял: „Специална доставка!“, а след това е направил няколко ожесточени размаха с острието, достатъчно голямо за да бъде видяно от зрителите от задната редица в салона.

Погледнах надолу, към трупа на госпожа Курльове и празната торба до нея.

Внезапно ми хрумна нещо. Какво друго е имало в пощенската торба?

Отворих торбата, ужасен от това, което можех да намеря. Накрая ръката ми докосна някакво плоско парче пластмаса. Вътре определено имаше нещо. Какво?

Извадих предмета. Какво е това, по дяволите? Беше карта на пощенски служител. Върху оригиналната снимка бе залепена друга. Името също бе сменено. Гласеше Стенли Чейсън.

Лицето отговаряше на предварителните описания на убиеца, с които разполагахме: възрастен бял мъж, вероятно около седемдесетте, със сребриста коса, подобен на луковица нос, очила с рогови рамки. Висок, с едро и яко телосложение.

— Кой е Стенли Чейсън? — попита Сампсън.

— Навярно никой — отвърнах аз. Тогава изведнъж ме осени едно прозрение. Знаех какво правеше той — мислех като него и усещането никак не ми хареса. — Това е част от въображението на това копеле с болен мозък. Той създава характери, след това ги изиграва, един по един. И всички те са убийци.

И… какво? Иска от нас да заловим всичките?