Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (23)

21.

Както Уенди Тимерман бе предложила, преди да се отправим към Адамс Морган, ние се отбихме в един магазин, който ни беше на път. Вътре си откраднахме взаимно няколко възбуждащи целувки, после в колата, но сега отново бяхме на път, обратно към бизнеса, дяволите да го вземат. Джефри Антрим беше почти на годините на Деймън. Посрещна ни достатъчно дружелюбно и ни пусна да влезем веднага щом му показах бирите. Имах своите съмнения относно етикета „момче гений“, докато не видях домашното му оборудване. В малкия апартамент — лаборатория, леговище или както там го наричаше — почти нямаше други мебели. Запитах се дали част от скъпото оборудване, разпръснато навсякъде, не е било отмъкнато от Бюрото.

От няколко часа седяхме на кухненските столове и пиехме от втория картон с шест бири, докато Джефри работеше в другата стая. Той ни извика, за да погледнем какво бе открил много по-рано, отколкото очаквах.

— Ето тук. Не е повече от сенчесто изображение под основния образ. Изчистих го, доколкото можах. След това го дигитализирах. Предполагам, че няма да възразиш срещу кадри с деинтерлейсинг^[1]?

— Зависи — отвърна Бри.

— От какво?

— От това, което току-що каза, Джефри. Говориш ли английски? Или може би испански? Испанският ми е доста добър.

Джефри й се усмихна.

— Добре, погледни сама. Ако поискаш, винаги мога да върна кадъра. — Написа няколко команди. — Сега се отпечатва, но можеш да го видиш и тук. Погледни добре това.

Ние се наведохме и вперихме погледи в един от малките монитори на бюрото, поставен върху купчина от най-различни устройства и приспособления.

Образът наистина беше сенчест — по-скоро тъмен, отколкото светъл, но различим. Всъщност и двамата го познахме.

— Мамка му — изруга тихо Бри. Внезапно нещо ни бе просветнало.

— Това не е ли „Абу Гариб“? — попита Джефри, който бе застанал зад нас. — Това е… нали?

Скандалът със затвора „Абу Гариб“ в Ирак бе преди няколко години, но все още беше чувствителна тема в голяма част от вашингтонските политически кръгове, а несъмнено и другаде. Очевидно и убиецът от „Ривъруолк“ не бе изключение.

Образът беше снимка или кадър от новинарска емисия. Всъщност на този етап това нямаше значение. Колкото и да бе размазан, а подробностите неясни, аз можех да ги запълня по памет. Жена войник от американския контингент стоеше в широк коридор с килии от двете страни. На пода, в краката й, беше гол иракски затворник с качулка.

Мъжът стоеше на четири крака, точно като Тес Олсен в последните мигове от живота си.

Около врата му се виждаше кучешка каишка, която жената държеше.

Очите на Бри дълго останаха приковани в образа, накрая тя поклати глава.

— И така, Джефри, има ли кафе в тази твоя кухня, или да отскоча да взема?