Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (93)

91.

По време на странния и удивително въздействащ и за двама ни сеанс Антъни Демао ме бе попитал дали съм ченге и сега изведнъж се сетих, че тогава не му отговорих. Напоследък и аз самият не бях сигурен какъв съм. Продължавах да се водя към вашингтонската полиция и положението ми там беше по-специално. Но поне за едно бях сигурен: никога не бях работил по-упорито върху някой случай като този, който с всеки изминал ден изглеждаше все по-заплетен и по-труден.

За наше всеобщо огорчение, макар да не беше необичайно при тези обстоятелства, ръцете ни бяха вързани заради разследването на смъртта на Брайън Кицмилър. Компютърният отдел във ФБР ни беше обещал скоро да ни осигури нов специалист, с когото да контактуваме, както и да ни предостави пълен отчет за всичко, с което Киц се бе занимавал, преди да загине, което по същество означаваше „Ние ще ви се обадим“.

Ето защо още на следващия ден двамата със Сампсън се появихме на прага на къщата на Брайън Кицмилър в Силвър Спринт, Мериленд. Никак не ни се искаше да безпокоим семейството му и да им досаждаме в тяхната скръб, но нямахме друг избор.

— Благодаря ти, че се съгласи на това посещение — заговорих аз, след като Бети покани двама ни в преддверието на къщата.

Лицето й беше изпито и изглеждаше много изтощена, ала в гласа й се долавяха сила и решителност.

— Брайън умря, докато разследваше този ужасен, ужасен човек. Направете всичко, което е необходимо, за да го заловите. Можете да останете, колкото се налага. На тези престъпления трябва да се сложи край, Алекс. И аз, и децата ми се нуждаем от това.

Шестгодишната Емили се появи на площадката над стъпалата, смълчана, без да откъсва от нас широко отворените си очи. Намигнах й и набързо й се усмихнах. Накрая и тя ми се усмихна. Смело малко момиче, но като я видях, сърцето ме заболя още повече. И аз копнеех час по-скоро да се сложи край на това разследване.

— Надяваме се да ни позволиш да огледаме в кабинета му — казах на Бети. — Зная, че той често си вземаше работа за вкъщи.

После си помислих, но без да го изрека на глас, че ако някой някога е кръстосал онлайн пътя си с нашия убиец, то трябва да е бил Киц.

— Разбира се. Сега ще ви заведа в бърлогата му.

Бет ни поведе през две плъзгащи се врати към задната част на уютната къща в колониален стил, която Киц никога вече нямаше да види. От кабинета му се откриваше изглед към задния двор с детска люлка и градина със слънчогледи. Животът си продължава. Впрочем само за някои от нас.

Бет се спря в коридора.

— Не зная дали ще намерите нещо, което си струва, но моля ви, проверете навсякъде. Всичко е на ваше разположение.

— Само този компютър ли използваше той вкъщи? — попита Сампсън, като седна пред голямо, отрупано бюро. Направи ми впечатление, че компютърът беше учудващо скромен, стар модел на процесор и монитор от компанията „Дел“.

— Има и служебен лаптоп от ФБР — обясни Бет. — Макар че май не е тук. През последните дни не съм го виждала.

Със Сампсън се спогледахме. Не бяхме открили лаптоп в офиса, нито в колата на Киц.

— Ами паролата? Имаш ли някаква представа? — попитах Бет.

Тя въздъхна тежко. Ситуацията беше мъчителна, но Бет Кицмилър правеше всичко възможно, за да ни улесни и да не се чувстваме неудобно. Тримата си разменихме срамежливи, но в същото време болезнени усмивки.

— Това е прякор, с който се обръщаше към Емили — обясни ни тя. — А понякога така наричаше и мен.

Сампсън набра на клавиатурата Gummi Worm.