Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (10)

8.

През следващите няколко секунди думите на Бри увиснаха във въздуха. Това беше първият път с нея, когато занемях.

— Просто ми се изплъзна. Пък и кой го каза? Съжалявам. Съжалявам — повтори тя.

— Бри, аз… защо съжаляваш? — попитах.

— Алекс, не е нужно да казваш нищо повече. Никой от двама ни не е длъжен. Леле! Я погледни тези звезди!

Присегнах се и улових ръката й.

— Всичко е наред. Просто стана малко по-бързо, отколкото и двамата сме свикнали. Това не е обезателно лошо нещо.

Бри ми отвърна с целувки, после се засмя. Цялата ситуация можеше да бъде доста неловка, но някак си се получи точно обратното. Аз я притиснах до гърдите си и отново се целунахме. Взрях се в очите й. Това, че пейджърът й иззвъня точно в този миг, беше класическа ирония… Ала не беше забавно, тъй като досега аз винаги бях този, който получаваше обаждания по мобилния телефон в най-неподходящия момент.

Пейджърът от палатката отново избръмча. Бри ме погледна, без да помръдва.

— Върви — подканих я. — Твоят е. Трябва да се обадиш. Зная как е.

— Само ще видя кой е.

— Всичко е наред — успокоих я.

Някой е мъртъв. Трябва да се върнем във Вашингтон.

Тя влезе в палатката. След няколко секунди я чух да говори по телефона:

— Тук е Бри Стоун. Какво става?

Донякъде се радвах, че Бри е толкова търсена. Донякъде. Чух от приятеля си, детектив Джон Сампсън, че бъдещето й в отдела било бляскаво и кариерата й зависела само от нея. Междувременно обаждането можеше да означава само едно. Погледнах часовника си. Вероятно щяхме да сме в града в десет и половина. В зависимост от това дали тя ще поиска да карам по-бързо, което не бе проблем за моя R350.

Когато Бри излезе от палатката, вече бе заменила шортите с дънки и затваряше ципа на суитчъра си с качулка.

— Не е нужно да идваш. Ще бързам, колкото мога. Навярно ще се върна за закуска или дори по-рано.

Аз вече събирах нещата ни.

— Преди задникът ми да изстине — опитах да се пошегувам.

Тя се засмя, макар и малко насила.

— Наистина съжалявам за това. По дяволите, Алекс! Дори не мога да ти кажа колко съжалявам. Направо съм бясна.

— Днешният ден бе идеален. — Утеших я и после попитах, защото не можех да се сдържа, а и знаех, че Бри няма да се обиди заради смяната на темата: — И така, какъв е случаят?