Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (58)

56.

Гласът на опечаления баща беше напрегнат, но не трепереше.

— А какво е най-доброто за дъщеря ми Лидия? И за бедната й майка? И за трите й сестри? Защо трябва да бъдем предмет на подобна мръсотия след всичко, което се случи на семейството ни? Какво ви става бе, хора?

Нито един от репортерите не зададе въпрос, не и докато бащата беше в центъра на вниманието. Това бе добро за тях и лошо за вашингтонската полиция.

— Господин Рамирес… — заговори Бри. Зарадвах се, че тя позна бащата на убитото момиче и си спомни името му. — Ужасно съжаляваме за загубата ви. Бих искала да се срещна с вас по този въпрос веднага след приключването на пресконференцията…

В този миг невидимата бариера на протокола падна и купища въпроси заваляха към Бри от всички посоки.

— Политика на вашингтонската полиция ли е да не зачита мнението на обществото? — попита млад журналист от „Поуст“.

— Как възнамерявате да възпрепятствате появата на нови имитатори?

— Вашингтон безопасен град ли е в момента? А ако не е, защо?

Знаех какво ще последва. Наведох се към Бри и с леко пресилен жест посочих с пръст часовника си.

— Време е — прошепнах. — Време е този цирк да свършва.

Тя кимна в знак на съгласие и вдигна ръце, за да я чуят.

— Госпожи и господа, това бяха всички въпроси, на които засега можем да отговорим. Ще се постараем да ви информираме за развоя на разследването, колкото е възможно по-често. Благодаря ви за търпението.

— Дъщеря ми е мъртва! — изкрещя от задния ред Алберто Рамирес. — Моето малко момиче умря, докато вие гледахте безпомощно. Моята Лидия е мъртва!

Беше ужасно обвинение и аз осъзнавах, че в него има истина, поне за пресата. Повечето от тях знаеха, че търсим игла в купа сено, толкова невъзможно бе подобно преследване, но нямаше да го отразят по този начин. Предпочитаха да пишат за сензации и скандали в лицемерния си и глупав стил.