Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (70)

68.

При това доста силна жена! За малко да потроши вратата. Що за жена бе това? Много ядосана? Луда? Съучастничка на ВПУ или друг имитатор?

Парчета стъкло се разхвърчаха около мен, когато минах през входа. Къде, по дяволите, беше тя сега? Не я видях отвън. Никой не тичаше.

Няколкото улични лампи над главата ми хвърляха разпокъсани сенки върху тесния паркинг. Но не се виждаше никакво движение около редицата спрени коли срещу мен.

От дясната ми страна тротоарът свършваше, нататък се простираше поляна.

В този миг чух рева на мотора на спортна кола. Звукът идваше някъде откъм дясната ми страна. Взрях се напрегнато в полумрака.

Примигнаха фарове, сетне две заслепяващи светлини се насочиха право към мен. Бързо!

Глокът все още беше в ръката ми и реших, че имам време поне за един изстрел. Натиснах спусъка. Куршумът удари предното стъкло на колата с тъп звук. Автомобилът се носеше към мен. Право към мен! Аз се свих, отскочих към стената на хотела, сетне се претърколих върху асфалта. Одрах рамото и брадичката си.

Стрелях отново. Лампите на стоповете избухнаха. Видях, че беше малка кола. Синя „Миата“. Една моя съседка имаше такава и аз разпознах размера и формата.

Бързо движещият се автомобил се качи върху тротоара, сетне подскочи и се насочи към улицата.

След това спря рязко! Гумите на едно такси изсвириха върху асфалта. Колата за малко не удари „Миата“-та. На сантиметри от сблъсъка. И залавянето!

Когато отново се изправих на нозе и се затичах, синята спортна кола отново бе подкарала.

Извадих значката си, отворих вратата на таксито и извиках:

— Полиция! Колата ми трябва!

Шофьорът видя само пистолета ми, но предполагам, че това му беше напълно достатъчно. Излезе тутакси и вдигна ръце.

— Вземи я!

Таксито беше шестцилиндров автомобил. Изключих радиото и автоматичното управление — за по-голяма мощност.

— Алекс? Къде, по дяволите, си? — прозвуча гласът на Бри в ухото ми, слаб заради рева на двигателя.

— Преследвам престъпника или поне се надявам. На запад по „О’Донъл“! — извиках. — По следите съм на тъмносиня „Миата“. С мерилендски номера. Единият стоп не работи. Шофьорът е жена — макар че е достатъчно висока, за да бъде и мъж. Както и достатъчно силна.

— Може би е мъж в женски дрехи. Той обича да играе роли.

— Да, така е. Но мисля, че е жена. Трябва да я заловим!

Двуместната кола мина покрай рампата за I-95 и пое направо по другата пресечка. Шофьорът караше най-малко със сто километра в час и ускоряваше.

— Бри, ако ме чуваш, и двамата се движим на запад по „О’Донъл“. Разбра ли?

— Добре, Алекс. Все още те чувам. Ние сме на път. От какво друго имаш нужда?

— Мамка му! — изкрещях.

— Какво? — извика Бри в отговор.

Извих рязко, за да избегна един „Фолксваген Костенурка“, докато той се опитваше да се промуши в лявото платно.

— Имам нужда от полицейска сирена. Или от подкрепление — осведомих Бри.

— Медальон 5B742, къде се намирате? — По радиостанцията изведнъж се разнесе пращящият глас на диспечерката на таксито. На път за друг окръг, помислих си. — Обади се. Чуваш ли ме?

— Алекс, какво става сега? — попита Бри. — Добре ли си? Алекс?

Спортната кола намали малко, докато задминаваше един пощенски товарен камион, и се вля право в насрещното движение. Колите се отклониха настрани, когато автомобилът се понесе с пълна скорост към тях. Аз настъпих педала на газта на таксито и се промуших зад „Миата“-та.

— Мериленд 451JZW — съобщих на Бри номера на колата. — Аз съм добре. Поне засега. Все още преследвам жената.

Продължих да натискам педала на газта и успях да ударя задната броня на „Миата“-та. Спортната кола подскочи, но после отново полетя напред.

— Бри? Разбра ли кой е регистрационният номер на колата? Бри? Бри, къде си?

Но от нея нямаше отговор. Може би бях излязъл извън обхват. Сега единственото, което чувах, беше ревът на двигателя. А единственото, което усещах — ударите на собственото ми сърце.