Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (90)

88.

Нийл Стивънс от „Асоушиейтид Прес“ се напъха сред другите репортери, до един увлечени в трескава надпревара да направят по-зрелищни снимки на жълтата къща, където беше намерено тялото на експерта от ФБР. Той самият, разбира се, вече бе заснел своя кадър за един милион долара — снимка на лицето на Брайън Кицмилър в близък план. С широко отворени очи, с кървяща шия като на заклано прасе.

— Каква налудничава сцена, а? — обърна се към него един от фоторепортерите наоколо. Беше с кафява кожа и нисък като пожарен кран. — Цялата тази история е невероятна, нали? От самото начало ли снимаш?

„Би могло и така да се каже“, помисли си ВПУ.

— Току-що пристигнах в града — рече той, като заваляше носово гласните. Типичен чикагски акцент. Обичаше подобни детайли. Тъкмо в това се състоеше финесът на истински изтънчената жестокост. — Снимам филм за детективите и местопрестъпленията. Затова съм тук. Народът обича да гледа местопрестъпления. А това малко събитие се оказа…

— Щастливо съвпадение ли?

Убиецът отвърна на циничната усмивка на мъжа.

— Точно така, струва ми се. Извадих късмет.

— Ето ги, идват! — провикна се някой и Нийл Стивънс от „Асоушиейтид Прес“, заедно с всички останали колеги, веднага насочи фотоапарата си.

Вратата на къщата откъм улицата се отвори. Първи излязоха детективите Крос и Стоун, след което санитарите изнесоха тялото на носилка. И двамата имаха вид на изяли един и същи развален сандвич — а това изглеждаше страхотно през телеобектива.

Щрак! Хубави бързи снимки на противниците. Смазани, но все още непобедени. Все още се държат.

Крос изглеждаше по-гневен. Ръцете и ризата му бяха покрити с кръвта на Кицмилър.

Щрак!

Още един класически кадър.

Към двамата се присъедини още едно ченге — Джон Сампсън, приятел на Крос, който ги чакаше на тротоара. Стоун прошепна нещо на едрото му ухо — щрак!, — а Сампсън поклати глава. Очевидно не можеше да повярва на чутото. Вероятно новината, че Брайън Кицмилър е бил на покрива.

Щрак, щрак, щрак!

Тази шибана снимка ще се окаже златна.

Дребният фотограф до него не престана да бъбри, докато снимаше. Истинска жива говорилня.

— Казват, че този Крос бил един от най-добрите ни детективи. Ама сега се чувства като сритан в задника.

— Така ли изглежда, а? — каза Нийл Стивънс и продължи да снима кадър след кадър, като се стараеше да улови в близък план лицата на всеки от тримата детективи, колкото бе възможно по-точно. Не беше истинско изкуство, но все пак беше добре свършено. Изглеждаше реално.

После се отдръпна малко назад и засне и тримата заедно с един майсторски изпипан кадър.

После престана да снима, а за няколко секунди продължи да наблюдава лицата им през визьора на фотоапарата. Така ли ще ги довърши накрая? И тримата с един изстрел, който ще се чуе из целия свят? Или може би ще го направи изискано и бавно — един по един.

Стоун.

Сампсън.

Крос.

Още не беше решил. Пък и нямаше защо да бърза… По-добре да се наслади на пътуването и да стигне до края му, когато той реши. Както и да го направи, краят ще бъде един и същ: смърт. А той ще се превърне в легенда — заедно с най-добрите.

— Значи каза, че току-що си пристигнал в града? — Дребосъкът още бърбореше глупостите си. — Предполагам, че не си говорил с някой от тях, а?

— Не — отвърна Нийл Стивънс. „Не“ прозвуча на типичния му чикагски акцент. — Но определено очаквам това с нетърпение.