Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (57)

55.

Пресконференцията, насрочена за този следобед, беше първа за Бри като водещ следовател по случай с убийство от подобна величина. Досега тя бе говорила с репортерите много пъти, но не се бе изправяла в зала, пълна с всякакви представители на медиите от града и страната, каквито очаквахме днес. И това бе най-малкото.

— Ще се качиш ли на трибуната с мен? — попита тя. Работехме върху подготовката на изявлението й в офиса й. — Пресата те познава, а и публиката вече те е виждала. Мисля, че това ще е добър знак и всичко ще мине по-покойно.

Вдигнах глава от черновата пред мен.

— Да, разбира се. Ако това искаш.

— Да, искам. Е, добре, нервна съм — заяви Бри и ме изненада с признанието си.

— Ще се справиш чудесно — уверих я, защото вярвах в думите си. — Представи ме в началото и така след това лесно ще можеш да ми прехвърлиш топката по всяко време. Ще бъда там, за да ти пазя гърба.

Тя най-после се усмихна.

— Благодаря. Ти си най-добрият.

Правилно, но нима тъкмо това не ме забърка в тази каша?

Ала в този миг тя ме прегърна и прошепна:

— Обичам те. И с нетърпение очаквам момента, когато ще ти се издължа за услугата. Наистина нямам търпение.

В четири и половина влязохме в импровизираната зала за пресконференцията. Имаше достатъчно време, за да се класираме за новините в шест, което беше и основната цел на заниманието. Всички места вече бяха заети, а освен това отстрани, покрай двете редици столове, имаше правостоящи репортери и оператори с камери.

— Доктор Крос! Детектив Стоун! — извикаха фотографите, опитвайки да ни направят по-добра снимка.

— Никога не им позволявай да видят, че се потиш — посъветвах Бри.

— Малко е късно за това.

Тя излезе на подиума, представи ме и започна изявлението си, без да гледа в бележките. „Говори гладко, наистина е добра — помислих си аз, — уверена и спокойна“. Пресата също я хареса. Веднага го усетих.

Когато въпросите започнаха, стоях отстрани, достатъчно близко за да ме вижда с периферното си зрение.

Първите запитвания бяха „леки топки“ и тя се справи лесно. Без запъване, без притеснение, без грешки.

Тим Пулман от „Канал 4“ зададе първия труден въпрос.

— Детектив, ще потвърдите ли съществуването на убиец имитатор? Или това е просто предположение?

Въпросът ме накара да се запитам дали той въобще бе слушал първоначалното й изявление, но Бри започна търпеливо:

— Тим, доказателствата сочат към тази хипотеза — наличието на имитатор, — но ние не сме в позицията да го твърдим или отхвърлим, тъй като продължаваме да разследваме полученото съобщение. ФБР също участва. Всички работят извънредно, повярвай ми.

— Когато казахте съобщение, имахте ли предвид публикуваното на сайта SerialTimes.net? — извика някой отзад.

— Точно така, Карл. Казах го преди минута. Не слушаше ли?

Същият репортер продължи, без да се смути от саркастичния тон на Бри. Той беше нисък, червенокос мъж, който работеше за една от кабеларките.

— Детектив, можете ли да обясните как този уебсайт не е свален от Интернет въпреки упоритите възражения от страна на семействата на жертвите? Защо е така?

Ние всъщност не бяхме обсъждали семействата, затова аз наблюдавах напрегнато Бри, готов да се включа, ако ми даде знак. Тя трябваше да реши.

— Опитваме се да оставим възможността за диалог с всички заподозрени за тези убийства. Поощряваме директната им комуникация и в името на по-скорошното разрешаване на случая решихме да не затваряме вече съществуващите канали. Включително и уебсайтове.

— И защо не, по дяволите? Защо не го затворите веднага? — разнесе се гневен вик от дъното на залата. Всички присъстващи и камерите тутакси се извърнаха натам. Видях мъжа — Алберто Рамирес. О, Господи! Именно неговата дъщеря Лидия бе убита на моста над магистралата.