Даниъл Силва
Аферата Рембранд (9)

8. Рю дьо Мироменил, Париж

Надписът на витрината гласеше: НАУЧНИ АНТИКИ. Под него можеха да се видят ред по ред прилежно подредени старинни микроскопи, фотоапарати, барометри, телескопи, геодезични инструменти и всякакви лупи. Обикновено Морис Дюран ги оглеждаше за нередности непосредствено преди да отвори магазинчето. Но не и тази сутрин. Уютно устроеният малък свят на Дюран сега бе разтърсен от проблем, от криза с твърде дълбоки измерения за човек, чиято първа мисъл сутрин беше как да избягва неприятностите.

Той отключи вратата, завъртя табелката от ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО и после се отправи към кабинета си в задната част на магазинчето. Също като собственика си, помещението беше малко и добре подредено. Дюран окачи палтото си на закачалката, разтърка островчето хронична болка на кръста си и после седна да провери имейла си. Направи го без особен ентусиазъм. Самият Морис Дюран представляваше своего рода антика. Запокитен от съдбата в една безмилостна епоха, той се обграждаше отвсякъде със символите на Просвещението. Считаше електронната кореспонденция за нежелана, но досадна потребност. Предпочиташе писалката и хартиения лист пред безплътната мъгла на интернет. Консумираше утринните новини от страниците на няколкото вестника с любимото си кафе. По негово собствено мнение интернет беше чума, която попарваше абсолютно всяко нещо, до което се докоснеше. И наближаваше денят, боеше се той, когато щеше да съсипе и неговите НАУЧНИ АНТИКИ.

Дюран прекара почти цял час в бавно и внимателно сортиране на дългия списък с поръчки и запитвания от цял свят. С повечето си клиенти имаше отдавна изградени взаимоотношения. С други се познаваше сравнително отскоро. Винаги, когато се зачиташе в адресите им, в ума му започваха да изплуват спомени. Например, докато съчиняваше отговор за отколешен свой клиент, който живееше на Пи Стрийт в Джорджтаун, Вашингтон, Дюран веднага се сети за малкия музей, разположен само на няколко преки оттам. Преди време му бяха предложили съблазнителна сделка да освободи галерията от най-значимото й притежание: Закуската на гребците от Реноар. Но след щателно проучване (а Дюран винаги бе щателен) бе взел решение да отклони тази оферта. Картината беше прекалено голяма, а шансовете за успех — твърде нищожни. Големи картини се крадяха единствено от авантюристи и мафиоти, а Дюран не беше нито едното, нито другото. Той беше професионалист. А истинският професионалист никога не се нагърбваше с поръчки, които бяха пряко силите му. Така се губеха клиенти. А Морис Дюран се бе зарекъл никога да не разочарова свой клиент.

Което пък обясняваше силното му притеснение тази сутрин и непрекъснатите погледи, които хвърляше към вестник Фигаро, който лежеше на бюрото му. Колкото и пъти да препрочиташе статията, оградена с червен триъгълник, подробностите в нея си оставаха едни и същи.

Известен британски реставратор на картини… застрелян с два куршума в къщата си в Гластънбъри… Мотивите не са известни… Нищо не липсва…

Именно последната част — че нищо не липсвало — най-силно тревожеше Дюран. Той прегледа статията още веднъж, а сетне вдигна слушалката на телефона и набра един номер. Резултатът бе същият. Десет пъти вече набираше същия номер. И десет пъти попадаше в чистилището на гласовата поща.

Морис остави слушалката и се загледа във вестника. Нищо не липсва… Не беше убеден, че вярва на тази информация. Но предвид обстоятелствата, нямаше друг избор, освен да направи свое собствено проучване. За съжаление, така щеше да се наложи да затвори магазинчето и да се отправи към града, който оскърбяваше всичко, което той считаше за свято. Отново вдигна слушалката и този път набра друг номер. Отговори му компютърен глас. Каква изненада. Дюран завъртя отегчено очи и после продиктува на машината заявката си за един билет първа класа за сутрешния влак до Марсилия.