Даниъл Силва
Аферата Рембранд (2)

1. Гластънбъри, Англия

Макар Странника да не си даваше сметка за това, през тази нощ две коренно различни събития се бяха сдружили, за да се опитат да го примамят обратно на бойното поле. Едното се разиграваше зад заключените врати на тайните разузнавателни служби, докато другото бе в центъра на медийната истерия в цял свят. Вестниците го бяха озаглавили лятото на обирите — най-сериозната епидемия от похищения на артефакти в Европа от няколко поколения насам. Навсякъде из континента ценни картини изчезваха като пощенски картички, задигнати от крайпътен павилион. Майстори и експерти по изобразително изкуство бяха изтръпнали от ужас пред вълната от пладнешки обири, докато в същото време истинските специалисти сред органите на реда признаваха, че си е същинско чудо как въобще някъде са останали картини за крадене. „След като си дръзнал да окачиш стотина милиона долара върху зле охранявана стена — нареждаше обсаденият от репортери говорител на Интерпол, — само въпрос на време е кога някой мотивиран апаш ще се опита да ги отмъкне.“

Наглостта на крадците отстъпваше единствено на ловкостта им. Че бяха особено вещи в това дело, не се съмняваше никой. Но полицията най-много се възхищаваше от желязната дисциплина на опонентите си. От лагера на похитителите не изтичаше абсолютно никаква информация. Не долитаха сведения за някакви вътрешни неразбирателства между тях. Нямаше и нито едно искане за откупване на картина — поне не и реално. Бандитите крадяха редовно, но селективно. Нито веднъж не се изкушиха да изнесат повече от едно платно. Явно не бяха нито аматьори в търсене на бърза печалба, нито пък организирана престъпна група, захранваща черния пазар. Бяха крадци на изкуство, и то в истинския смисъл на думата. Един посърнал детектив даже отбеляза, че откраднатите през това проточило се горещо лято картини най-вероятно ще изчезнат от полезрението на общественото внимание дълги години, ако не и десетилетия. Даже нямало да се учуди, навъсено бе заключил той, ако тези произведения се озовели в Музея на изчезналото изкуство и никой повече не ги видел.

Дори и в полицията се дивяха на разнообразието на обирджийските игри. Сякаш наблюдаваха гениален тенисист, който едната седмица печели мачовете си на червен корт, а следващата — на тревен. През юни обирджиите съумяха да привлекат на своя страна неудовлетворен от службата си охранител към Музея на изящните изкуства във Виена и с негова помощ за една нощ отмъкнаха платното на Караваджо Давид с главата на Голиат. През юли предпочетоха да нахлуят като командоси в барселонския музей „Пикасо“ и да го облекчат от отговорността да пази повече Портрета на сеньора Каналс. Само седмица по-късно възхитителното платно Къщи във Фенуйе се изпари толкова скорострелно от стените на музея „Матис“ в Ница, че слисаните френски полицаи се питаха дали пък не са му израснали крака и не е избягало само. А сетне, през последния ден на август, се проведе обир като по учебник в галерия „Кортоулд“ в Лондон, при който бе похитена картината Автопортрет с отрязано ухо на Винсент ван Гог. Цялата кражба тогава бе извършена за поразителните деветдесет и седем секунди — постижение, което изглеждаше още по-впечатляващо предвид факта, че на излизане през прозорец на втория етаж един от апашите се бе поспрял и бе направил неприличен жест към пищната Гола жена на Модиляни. Още същата вечер видеозапис на обира бе изумил хиляди потребители в интернет. Разстроеният уредник на галерия „Кортоулд“ се прочу с репликата, че този запис е съвсем подобаващ завършек на едно страховито лято.

След себе си крадците оставиха хаос от взаимни обвинения за слабите мерки за сигурност в световноизвестните музеи. Вестник Таймс отбеляза, че според вътрешна проверка в „Кортоулд“ силно се препоръчва оцелелият Ван Гог да бъде преместен на по-добре охранявано място. Това становище обаче бе отхвърлено категорично от управата на галерията, понеже собственикът си харесваше платното тъкмо там, където се намираше понастоящем. За да не остане по-назад, Телеграф излезе с авторитетна поредица анализи за тъмните финансови облаци, които са се струпали над главите на прочутите британски музеи. Според авторите й, нито Националната галерия, нито „Тейт“ застраховаха колекциите си, разчитайки вместо това на охранителните камери и на нископлатените си пазачи да пазят ценното имущество. „Въпросът пред нас не е как точно велики произведения на изкуството изчезват от стените на музеите — заяви пред медията известният лондонски търговец на картини Джулиан Ишърууд. — По-скоро би следвало да се запитаме защо това не се случва по-често. Платно по платно, нашето безценно художествено наследство се ограбва пред погледите ни!“

Няколкото музея, които действително можеха да си позволят по-сериозни мерки за сигурност, незабавно започнаха да предприемат действия. А на онези, които едва свързваха двата края, им оставаше само да залостят по-солидно вратите си и да стискат палци да не се окажат на следващо място в списъка на крадците. Но когато целият септември се изтърколи без повече вести за изчезващи картини, общността на ценителите на изкуството единодушно въздъхна от облекчение и нехайно си въобрази, че най-лошото е отминало. А що се отнася до света на обикновените простосмъртни, там вече бяха преминали към по-належащи въпроси на ежедневието. Войните в Ирак и Афганистан продължаваха да се точат, глобалната икономика все още се олюляваше на ръба на бездната и малцина въобще намираха сили да питаят нравствено негодувание от загубата на четири правоъгълни платна, покрити с боя.

Ръководителката на международна благотворителна организация направи сметка, че с общата стойност на похитените творби би било възможно да се осигури прехраната на цяла Африка за няколко години. Нямаше ли да е по-добре, запита тя, ако богатите влагаха ненужните си милиони в нещо по-смислено от това да покриват празните си стени и да пълнят банковите си трезори с произведения на изкуството?

Подобни изказвания звучаха еретично в ушите на Джулиан Ишърууд и неговите събратя, които изцяло разчитаха за прехраната си на алчността на богатите. Те обаче намираха радушен прием в Гластънбъри — древното поклонническо градче, разположено в равнините Съмърсет, западно от Лондон. През Средновековието тук се струпвали благочестиви християни, за да зърнат прословутото абатство и да постоят под Дървото на Светия трън, за което се разправяше, че някога е израснало от почвата на Гластънбъри, след като Исусовият последовател Йосиф Ариматейски забил своята тояжка в земята през 63 година сл.Хр. Днес, две хилядолетия подир този знаменит момент, от абатството бяха оцелели само легендарните руини, а остатъците от някога величествения му неф се издигаха сред смарагдовата градина като надгробни плочи на отдавна погребана вяра. Новите поклонници в Гластънбъри рядко се отбиваха насам. По-скоро предпочитаха да се катерят по стръмните склонове на мистичния хълм Тор или да се разхождат покрай сергиите с амулети и талисмани на главната улица. Някои идваха, за да преоткрият себе си. Други очакваха да намерят някакво напътствие в живота. Но имаше и такива, които все още пристигаха тук в търсене на Бога. Или поне на някакво негово копие.

Кристофър Лидел бе дошъл по съвсем различна причина. Бе пристигнал заради жена и бе останал заради дете. Беше не поклонник, а пленник.

Тук го бе домъкнала Хестър — най-голямата му любов и най-фаталната му грешка. Преди пет години тя бе поискала да се махнат от Нотинг Хил, за да преоткрие себе си в Гластънбъри. И докато се преоткриваше, Хестър бе установила, че разковничето за нейното щастие се крие в смяната на Кристофър. Друг на негово място сигурно веднага би си събрал багажа. Но макар да можеше без Хестър, Лидел никак не си представяше живота без Емили. Той предпочете да остане в Гластънбъри и да понася местното езичество с неговите друиди, отколкото да се прибере в Лондон и така да се превърне в смътен спомен за единственото си дете. Затова погреба болката, преглътна гнева и стисна зъби. Което впрочем му бе съвсем присъщо. Беше предвидлив. И знаеше, че това е най-важното качество за един мъж.

Гластънбъри си имаше и своите чаровни страни. Една от тях бе кафенето „Стоте маймуни“ — доставчик на вегетарианска храна без примеси и добавки още от 2005 г., както и любимо леговище за Лидел. И сега той отново се бе настанил на обичайната си маса, скрит зад новия брой на Ивнинг Стандард. На съседната маса жена на средна възраст четеше книга със заглавие Порасналите деца — скритата дисфункция. В задния ъгъл на помещението плешив пророк в бяла пижама разкриваше загадките на дзен духовността пред шестима свои прехласнати последователи. А на най-близката до входа маса седеше брадясал мъж към трийсетте, умислено подпрял брадичка върху преплетените си пръсти. Очите му шареха по дъската за съобщения. На нея бяха окачени обичайните щуротии: покана за Групата за позитивно живеене в Гластънбъри; безплатен семинар с подробно изследване на изпражнения от бухал, сова и кукумявка; реклама на изцелителни сеанси с тибетски упражнения и ритмика. Мъжът се взираше в дъската с нескрита страст. Пред него на масата имаше чаша с кафе, недокосната. До нея лежеше отворен бележник, също недокоснат. Може би поет в очакване на вдъхновение, помисли си Лидел. Или пък автор на полемични произведения в търсене на стръв.

Кристофър го огледа изпитателно. Носеше изтъркани джинси и стара фланелка — съвсем обичайна униформа за Гластънбъри. Косата му бе тъмна и прибрана в къса опашка. Очите му изглеждаха почти черни, с някакъв лек блясък. Лидел огледа ръцете за следи от татуировки, но не откри нито една. Странно, помисли си. Тук, в Гластънбъри, дори възрастните жени се хвалеха с мастилени рисунъци по кожата. Толкова чиста повърхност — подобна на зимно слънце — рядко се срещаше.

Отнякъде се появи сервитьорката и грациозно постави сметката върху вестника на Лидел. Беше високо създание, доста хубавичка, сресана на път по средата. На прилепналото по нея поло имаше табелка с името ГРЕЙС. Дали беше истинското й име, Лидел не знаеше. След раздялата с Хестър сякаш бе позагубил умението да заговаря непознати жени. Освен това сега в живота му имаше друга. Тиха девойка, търпелива към недостатъците му и благодарна за комплиментите му. А най-важното беше, че и двамата изпитваха нужда от тази връзка. Беше идеалната партньорка. Идеалната любовница. И Кристофър Лидел ревностно я пазеше в тайна.

Той се разплати в брой — заради нескончаемите свади с Хестър не можеше да използва кредитните си карти — и след това се запъти към вратата. Поетът полемист трескаво пишеше нещо в бележника си. Лидел го подмина и излезе на улицата. Спускаше се хапеща мъгла. Някъде от далечината се дочуваше звук на барабани. Спомни си, че бе четвъртък. Денят за шаманските терапии с барабанни ритми в читалището.

Той прекоси на другия тротоар и закрачи покрай стените на забавачката към енорийската църква „Св. Йоан“. Утре в един на обед щеше да дойде отново тук заедно с купчина майки и бавачки, за да посрещне своята Емили. Съдебното постановление му отреждаше права, малко по-големи от тези на детегледачка. Бяха му отпуснали не повече от два часа дневно. Колкото да се завъртят веднъж на въртележката и да се отбият в сладкарницата. Така Хестър си отмъщаваше.

Той свърна покрай църквата. Уличката беше тясна, а от двете й страни се издигаха високи каменни стени с цвят на кремък. Както обикновено, единствената улична лампа не работеше и тротоарите тънеха в непрогледен мрак. Лидел отдавна се канеше да си купи фенерче като онези, които дядо му и баба му бяха използвали преди войната. Стори му се, че зад гърба му долитат нечии стъпки. Той се извърна в сумрака, но не видя никого. Явно въображението му играеше номера. Глупав, глупав Кристофър — отново прозвуча в ума му гласът на Хестър. — Колко си ми глупавичък ти!

Уличката завършваше в жилищен квартал с къщи близнаци, долепени една о друга по склона. Комплекс „Хенли Клоуз“ бе разположен в северната част на квартала, току над едно спортно игрище. Четирите му къщички бяха малко по-големи от повечето в района, като пред всяка от тях имаше оградена градинка. След изнасянето на Хестър тревата пред номер 8 бе занемарена и насаждаше чувство на меланхолия. Това караше съседите на Лидел да се мръщят неодобрително. Той пъхна ключа и го завъртя. В антрето го посрещна пиукащият звук на включената аларма. Кристофър въведе кода за изключване — комбинация от осемте цифри с рождения ден на Емили — и се закатери по стълбището към най-горния етаж. Там тихо го очакваше девойката, обгърната в пълен мрак. Лидел светна една лампа.

Беше приседнала на дървен стол. Върху раменете й имаше копринен шал със скъпоценни камъни. От двете страни на шията й висяха перлени обеци. Върху бледата кожа на гърдите й почиваше златна верижка. Лидел протегна ръка и леко я погали по бузата. Годините бяха прорязали лицето й. Алабастровата й кожа бе започнала да пожълтява. Но това не го притесняваше. Той знаеше как да я излекува. В една стъкленица приготви обичайния безцветен еликсир — две части ацетон, една част метил-прокситол, десет части минерален спирт — и сетне натопи в него връхчето на памучен тампон. Докато описваше с тампона очертанията на гръдта й, той я погледна право в очите. Девойката не отмести поглед. Устните й останаха разтворени в изкусително игрива полуусмивка.

Лидел пусна тампона на пода и приготви нов. В този миг от долния етаж долетя някакъв звук. Сякаш се превърташе ключалка. За около секунда той замря неподвижно, а след това повдигна лице към тавана и извика:

— Хестър? Ти ли си?

Не получил отговор, натопи новия тампон в прозрачната течност и пак го прокара внимателно по кожата на гърдите на девойката. След няколко секунди отдолу се чу нов шум, този път доста по-близко от предишния. И достатъчно отчетлив, за да подскаже на Лидел, че вече не е сам в къщата.

Той се извъртя на кръглото столче и видя нечий силует на площадката. Фигурата направи две крачки и невъзмутимо влезе в ателието. Изтъркани джинси, стара фланелка, прибрани коси, тъмни очи. Мъжът от „Стоте маймуни“. Явно не бе нито поет, нито полемист. Пистолетът в ръката му сочеше право към гърдите му. Кристофър протегна ръка към стъкленицата. Беше предвидлив. И тъкмо затова съвсем скоро щеше да умре.