Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rembrandt affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
plqsak (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Аферата Рембранд

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Стилов редактор и коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-1115-8

История

  1. — Добавяне

74. Кантон Берн, Швейцария

Двамата се изкачиха още триста метра нагоре в планината и накрая спряха досами ръба на една огряна от слънцето заледена скална тераса. По средата на откритото пространство ги очакваше хеликоптер AW-139 с изключени двигатели. Мартин Ландесман стоеше близо до опашката. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, а изражението му бе като на човек, който се е отбил насам по пътя си към друго място. Улрих Мюлер пристъпваше неспокойно до него. Габриел срещна очите на Йонас Брунер в огледалото за обратно виждане и му каза да спре двигателя. Брунер се подчини.

— Сега ми подай ключа.

Мъжът го извади и го връчи на Алон.

— Сложи и двете си ръце на кормилото, Йонас. И не мърдай.

Габриел излезе от колата и потропа на стъклото на шофьора с цевта на пистолета. Брунер излезе с вдигнати ръце.

— А сега тръгвай, Йонас, бавно и спокойно. Не прави нищо, което би изнервило Мартин.

— Той предпочита да го наричат господин Ландесман.

— Ще го имам предвид. — Габриел сръчка Брунер в кръста с пистолета. — Тръгвай.

Йонас пое бавно към хеликоптера. Габриел вървеше две крачки зад него, с оръжие в ръка. Улрих Мюлер съумя някак си да запази безизразна физиономия, но Мартин изглеждаше видимо раздразнен от унизителния начин, по който се появяваше шефът на личната му охрана. Габриел нареди на Брунер да спре на десетина метра от своите шефове. После вдигна пистолета и го насочи към Мюлер.

— Въоръжен ли си? — запита Габриел на немски.

— Не.

— Разтвори палтото си!

Мюлер разкопча палтото си и го разтвори.

— А сега и сакото.

Улрих го направи. Оръжие нямаше. Габриел кимна към пилота.

— Ами той?

— Не сме в Израел! — каза Мюлер. — Намираме се в Швейцария. Тук пилотите на хеликоптери не ходят въоръжени.

— Какво облекчение. — Габриел погледна към Мартин Ландесман. — А ти, Мартин? Ти носиш ли оръжие?

Ландесман не отговори. Габриел повтори въпроса си на френски. Този път Ландесман се усмихна надменно и отговори на същия език:

— Не ставай глупав, Алон.

Габриел отново превключи на немски:

— Бих те помолил и ти да се разкопчаеш, Мартин. Обаче знам, че казваш истината. Хора като теб не си цапат ръцете с оръжия. Именно за това са ти нужни хора като Улрих и Йонас.

— Приключи ли, Алон?

— Тепърва започвам, Мартин. Или да те наричам Свети Мартин? Така и не запомних кое предпочиташ.

— Предпочитам да ме наричат господин Ландесман.

— Чувал съм. Предполагам, че съумя да прегледаш изпратения материал?

— Тези документи не означават нищо!

— Ако беше така, Мартин, нямаше да си тук.

Ландесман впи в Алон изпепеляващ поглед и после попита:

— Откъде ги имаш?

— Информацията за предстоящата продажба на центрофуги за Ислямска република Иран ли?

— Не, Алон. Другия документ.

— За списъка ли говориш? За имената? За сметките? За парите в банката на баща ти?

— Откъде си се сдобил с това? — повтори Ландесман с равен тон.

— От Лена Херцфелд, от Петер Фос, от Алфонсо Рамирес, от Рафаел Блох, както и от една млада жена, която го е крила в продължение на много, много години.

Лицето на Ландесман не промени изражението си.

— Не разпознаваш ли тези имена, Мартин? — Габриел погледна към Мюлер. — А ти, Улрих?

Никой от двамата не отговори.

— Нека да ви подскажа — предложи Габриел. — Лена Херцфелд е невръстното дете на холандски евреи, чийто живот е разменен за една картина на Рембранд. Петер Фос е достоен човек, който полага усилия да изкупи греховете на баща си. Алфонсо Рамирес бе открил доказателство, че една малка частна банка в Цюрих е пълна със заграбени през холокоста ценности. А Рафаел Блох беше аржентинският журналист, разкрил твоите връзки с германската фирма „Кеплер Верк“.

— А младата жена? — запита Ландесман.

— Маслени бои на платно, 104 на 86 сантиметра. — Габриел направи пауза. — Но вече знаеш и за това, нали? Ти я издирваш от дълго време. Защото измежду всички изброени тя крие най-голяма опасност за теб.

Ландесман пренебрегна последната забележка и попита:

— Какво всъщност искаш, Алон?

— Отговори — каза Габриел. — Кога си разбрал истината? Кога си научил, че баща ти е откраднал парите, скрити в банката му от Курт Фос?

Ландесман се подвоуми.

— Разполагам със списъка, Мартин. Вече не е тайна.

— Разказа ми няколко дни преди да почине — след дълга пауза отговори Ландесман. — За парите, за картината, за посещението на жената на Фос, за Карлос Вебер…

— Баща ти е признал, че е убил Вебер?

— Не го е убил баща ми — каза Ландесман, — но е било по негова поръчка.

— Кой го е извършил?

Ландесман кимна към Мюлер:

— Една от предишните версии на Улрих.

— Много са удобни, нали? Особено в страна като Швейцария. Да прикривате неприятните детайли от миналото си е нещо като национална традиция. Подобно на шоколадите ви и на чистите ви улици.

— Не са толкова чисти, както преди — отговори Ландесман. — Особено в някои квартали. Страната е пълна с прекалено много проклети чужденци.

— Радвам се, че не си забравил напълно швейцарско-германските си корени, Мартин. Баща ти би се гордял с теб.

— Между другото, баща ми настояваше да се махна от Цюрих. Той беше наясно, че един ден банките ще платят прескъпа цена заради дейността си по време на войната. Смяташе, че от това имиджът ми може да пострада.

— Баща ти е бил разумен човек — каза Габриел и после помълча. — Изградил си империята си върху огромно престъпление, Мартин. Съвестта ти никога ли не те е глождила за това? Никога ли не си изпитвал вина? Не си ли губил съня си?

— Това не е мое престъпление, Алон, а на баща ми. И както казва вашето собствено Свещено писание: „Син не ще понесе вината на баща си“[1].

— Освен ако синът не утежни бащината си вина, възползвайки се от заграбеното имущество, за да гради своя доходна империя на име „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“.

— Не знаех, че в Книгата на пророк Йезекиил се съдържа подобен текст.

Габриел пренебрегна саркастичната забележка на Ландесман.

— Защо не го призна публично, Мартин? Първоначалното съдържание на онези сметки е като капка в морето, сравнено със състоянието, което си натрупал досега.

— Като капка в морето ли? — Ландесман поклати глава. — Нима не си спомняш швейцарските банкови скандали, Алон? През есента на деветдесет и шеста? Всеки ден осъмвахме с нови вестникарски заглавия за колаборационизма ни с нацистка Германия. Наричаха ни „швейцарските граници на Хитлер“, „банкерите на Хитлер“. Лешоядите кръжаха над главите ни. И ако истината излезеше наяве, тогава „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ щеше да бъде разкъсана парче по парче. Съдебните спорове щяха да се проточат с години. С десетилетия! И наследниците на всеки евреин във всяка държава, където е действал Курт Фос, щяха да изпълзят и да започнат да предявяват претенции към мен. Адвокатите по колективни искове щяха да се втурнат презглава да събират клиенти и да завеждат дела срещу мен. Накрая щях да загубя всичко. И заради какво? Заради нещо, което баща ми е сторил преди половин столетие? Прощавай, Алон, но не сметнах за необходимо да се подлагам на такава участ заради него.

„Ландесман си изгражда солидна аргументация в своя защита“, помисли си Габриел. Но подобно на повечето неща около него, и това беше лъжа. Баща му някога бе бил мотивиран от алчност. Същото се отнасяше и за Мартин.

— Затова си постъпил точно като баща си — рече Габриел. — Премълчал си. Извлякъл си огромна печалба от богатството на един масов убиец. И през цялото време си се мъчел да откриеш изгубения шедьовър на Рембранд, който е могъл да те разобличи. Има обаче една разлика между вас. В даден момент ти си решил да станеш светец. Дори баща ти не би си позволил подобно нещо.

— Не харесвам, когато ме наричат Свети Мартин.

— Наистина ли? — Габриел се усмихна. — Това сигурно е най-обнадеждаващото нещо, което съм чувал за теб.

— Защо?

— Защото показва, че може би все пак имаш някаква съвест.

— Какво ще правиш с този списък, Алон?

— Зависи изцяло от теб, Мартин.

Бележки

[1] Йез. 18:20. — Б.пр.