Даниъл Силва
Аферата Рембранд (44)

43. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Разделиха живота му на две. Ако Мартин знаеше за работата им, със сигурност щеше да одобри този подход. На Дина, Римона, Мордекай и Киара беше поверен пазеният в дълбока тайна личен живот на Мартин, както и филантропската му дейност, докато останалата част от екипа се зае с херкулесовската задача да раздели на съставните й части обширната му финансова империя. Целта беше да се намерят доказателства, че Свети Мартин е наясно, че впечатляващото му богатство е изградено на огромно престъпление.

Ели Лавон, кален и белязан в много подобни разследвания ветеран, считаше, че шансовете им за успех са отчайващо малки. Всички факти срещу Ландесман, дори да изглеждаха основателни за един лаик, се базираха на далечните спомени на няколко души. В крайна сметка, без официални документи от банка „Ландесман“ или признание на вината от страна на самия Свети Мартин всяко обвинение в неправомерни действия можеше да се окаже невъзможно за доказване. Но както Габриел непрекъснато повтаряше на Лавон, той не търсеше законно доказателство, а само оръжие, с което да събори портите на цитаделата на Свети Мартин.

Въпреки това, първата работа на Габриел беше да отключи портите към офиса на Узи Навот. Само часове след сформирането на екипа Навот издаде директива до всички ръководители на отдели, като ги инструктира да оказват пълно съдействие на работата на Габриел. Писмената заповед беше скоро последвана от устна, която изискваше всички искания, свързани с разузнаване или източници, да се изпращат на лъскавото бюро на Навот, където неизменно отлежаваха известно време, преди да получат задължителния му подпис. Поведението на Навот само подсилваше идеята за безразличие. Тези, които ставаха свидетели на срещите му с Габриел, ги описваха като напрегнати и едносрични. По време на ежедневните оперативки Навот наричаше разследването на Мартин Ландесман просто „проекта на Габриел“. Дори отказа да му даде подходящо кодово название. Посланието, макар и завоалирано, беше ясно за всички. Случаят „Ландесман“ беше само досаден страничен проект, който Навот смяташе просто да изтърпи. А що се отнася до Габриел — да, той беше легенда, но беше герой на вчерашния ден. И всеки, който бе достатъчно глупав да се сближи с него, рано или късно щеше да изпита гнева на Узи.

Докато работата на екипа напредваше, обсадата полека се вдигаше. Исканията на Габриел започнаха по-бързо да напускат бюрото на Навот и двамата мъже скоро започнаха да водят редовни разговори насаме. Дори бяха засечени във всекидневната на директора да споделят диетичен обяд от пиле на пара и задушени зеленчуци. Малцината щастливци, които бяха успели да получат достъп до подземното царство на Габриел, описваха настроението като осезаемо вълнение. Тези, които се трудеха под неумолимия му натиск, можеха да опишат атмосферата и по друг начин, но както винаги, запазваха пълно мълчание. Габриел нямаше други изисквания към екипа си, освен лоялност и усърдна работа, а те го възнаграждаваха с пълна дискретност. Смятаха се за семейство — шумно, свадливо и понякога недобре сработващо се семейство — и външни хора никога не можеха да бъдат посветени в семейните тайни.

Истинското естество на проекта беше известно само на Навот и на шепа от най-близките му съветници, макар че и само едно надзъртане в тясната бърлога на екипа не би оставило много на въображението. По протежение на едната стена бе разположена сложна диаграма на световната бизнес империя на Свети Мартин. На върха бяха компаниите, пряко притежавани или контролирани от „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ в Женева. Под тях беше списъкът от фирми, собственост на известни филиали на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“, а още по-надолу — предприятията, собственост на мними компании и офшорни фирми.

Диаграмата потвърди думите на Алфонсо Рамирес, че въпреки всичките благочестиви деяния на Свети Мартин, той беше безскрупулен в търсенето на печалба. Той имаше текстилна фабрика в Тайланд, за която многократно бе докладвано, че ползва робски труд; притежаваше химически комплекс във Виетнам, който бе унищожил близката река; имаше и център за рециклиране на товарни кораби в Бангладеш, за който се говореше, че е едно от най-замърсените места на планетата. „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ контролираше селскостопанска компания в Бразилия, която унищожаваше ежедневно по няколкостотин акра от амазонските екваториални гори; както и африканска минна компания, която превръщаше голяма площ от Чад в пустиня; и корейска офшорна нефтена платформа, която беше предизвикала най-голямата екологична катастрофа в историята на Японско море. Дори Яков, който бе виждал хората в най-лошата им светлина, беше смаян от зейналата пропаст между думите на Ландесман и неговите дела.

— В съзнанието ми изплува думата многолик — каза Яков. — Пред Свети Мартин нашият Ари Шамрон изглежда направо скучен.

Дори Ландесман да беше притеснен от тези противоречия, това изобщо не прозираше в образа, който показваше пред широката публика. На противоположната стена в стая 456В се очертаваше портретът на праведен, просветен човек, който бе постигнал много в живота и бе готов да даде много в замяна. Това беше Мартин филантропът и Мартин пророкът на корпоративната отговорност. Мартин, който даваше лекарство на болния; Мартин, който донасяше вода на жадния; и Мартин, който строеше подслон за бездомния, понякога дори със собствените си ръце. Мартин, който заставаше до министри и президенти; и Мартин, който се забавляваше в компанията на известни актьори и музиканти. Мартин, дискутиращ с принца на Уелс въпросите на устойчивото земеделие; и Мартин, обсъждащ загрижено с бивш американски сенатор заплахата от глобалното затопляне. Там беше Мартин с фотогеничното си семейство: с Моник, красивата му съпруга французойка, и двамата им тийнейджъри — Александер и Шарлот. Накрая имаше снимка на Мартин по време на ежегодното му посещение на Световния икономически форум в Давос — единственият случай в годината, когато светецът говореше публично. Ако не беше събирането в Давос, легионите от предани последователи на Свети Мартин можеха да помислят, че техният пророк е дал обет за мълчание.

Нямаше да е възможно за толкова кратко време да се сглоби толкова пълна представа за Мартин, ако не беше помощта на един човек, който изобщо не бе стъпвал в стая 456В. Името му беше Рафаел Блох и неговият принос се състоеше в куп скъпоценни документи, събрани по време на дългото му и в крайна сметка фатално разследване на Мартин Ландесман. Блох бе оставил след себе си много парчета от пъзела. Но Ели Лавон беше този, който изрови истински ценните, а Римона — тази, която ги разшифрова.

В ненадписана жълта папка бяха погребани няколко страници с изписани на ръка бележки относно „Кеплер Верк“ — малка металургична фирма в град Магдебург, на територията на бившата Източна Германия. Явно Ландесман тайно беше купил компанията през 2002 г. и бе налял милиони за трансформирането на рушащия се комплекс в образец на модерната технология. Изглежда, поточните линии на „Кеплер“ сега произвеждаха едни от най-добрите клапани с индустриално приложение в Европа, които той изпращаше на клиенти в цял свят. Точно тези клиенти събудиха подозрения, защото дистрибуторската верига на „Кеплер“ съвпадаше почти напълно с един от трансконтиненталните контрабандни маршрути, добре известни на анализаторите на Службата. Мрежата започваше в индустриалния пояс на Западна Европа, криволичеше през земите на бившия Съветски съюз и след това се въртеше в кръг през морските пътища на Азиатско-Тихоокеанския регион, преди най-накрая да достигне крайната си цел в Ислямска република Иран.

Точно това разкритие, направено на четвъртия ден от работата на екипа, подтикна Габриел да оповести, че току-що са открили слабото място на Мартин. Узи Навот веднага кръсти операцията „Шедьовър“ и се отправи към улица „Каплан“ в Йерусалим. Премиерът искаше подробности, а Навот най-после имаше новини. „Проектът на Габриел“ не беше вече просто за липсващ портрет на Рембранд и за купища заграбени по време на холокоста богатства. Мартин Ландесман беше обвързан с иранците. И бог знае още с кого.

* * *

На следващата вечер Мартин Ландесман стана обект на активно, макар и отдалечено наблюдение от страна на Службата. Мястото на значимото събитие беше Монреал, а случаят — благотворителна галавечеря в централен хотел в полза на кауза, която Свети Мартин подкрепяше. Наблюдателите направиха няколко снимки, докато Мартин пристигаше на партито, придружен от шефа на личната си охрана — Йонас Брунер, и щракнаха още няколко кадъра, когато си тръгна по същия начин. Когато го видяха на следващия ден, той слезе от личния си самолет на международното летище в Женева и се качи на задната седалка на бронирана лимузина „Мерцедес Майбах 62S“, която го закара директно във Вила Елма — подобното му на палат имение на брега на Женевското езеро. Както скоро щяха да разберат, Мартин не прекарваше почти никакво време в централата на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ на Ке дю Монблан. Вила Елма беше щабът за неговите операции, истинският ръководен център на необятната му империя и хранилище на многото тайни на Мартин.

Когато влезе в действие, операцията по наблюдението започна да бълва постоянен поток от данни, повечето от които безполезни. Наблюдателите направиха много хубави снимки на обекта, както и откъслечни аудиозаписи от разстояние, ала усилията им останаха безрезултатни в намирането на доказваща вина информация. Мартин провеждаше разговори, които не можеха да чуят, с хора, които не можеха да идентифицират. По думите на Габриел, това беше като да слушаш мелодия без думи.

Проблемът произтичаше от факта, че въпреки постоянните си усилия, компютърните специалисти на Службата не бяха успели да проникнат в добре укрепената компютърна система на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“, нито да пробият защитата на мобилния телефон на Мартин. Без да са предварително подготвени за трескавия график на Ландесман, наблюдателите на Габриел не се различаваха много от глутница ловджийски кучета, преследващи хитра лисица. Само разписанията на полетите, предавани от пилотите на Мартин до летищата, издаваха ходовете му, но се оказа, че и от тях няма голяма полза. Десет дни след началото на наблюдението на Ландесман Габриел съобщи, че никога повече не иска да вижда снимка как Мартин се качва или слиза от самолета. Всъщност Габриел заяви, че ще се радва никога повече да не види лицето на Мартин. Това, от което имаше нужда, беше достъп до вътрешния свят на Ландесман. Начин да стигне до телефона му. Начин да стигне до компютъра му. А за това се нуждаеше от съучастник. Запознат с всяващата страх охрана на наблюдавания обект, той знаеше, че няма да може да я пробие. Габриел имаше нужда от помощта на някой приближен на Мартин. Имаше нужда от агент на място.

* * *

След седмица на повсеместно търсене екипът най-после намери първия си потенциален кандидат, докато шпионираше Мартин в луксозния му скъп апартамент, намиращ се на Ке дьо Бурбон 21, на северния бряг на Ил Сен Луи в Париж. Тя се появи на вратата му в девет и пет вечерта, докарана с мерцедес. Косата й беше тъмна и модерно късо подстригана; очите й бяха големи, бистри и интелигентни. Наблюдаващият екип я прецени като самоуверена жена, британка, ако се съдеше по пожеланието за лека вечер, отправено към шофьора. Тя въведе кода в системата на входа, сякаш го бе правила много пъти, и изчезна във вътрешността на сградата. Видяха я отново два часа по-късно на прозореца на Ландесман да се наслаждава на гледката към Сена, а самият Мартин бе застанал зад нея. Интимността в позите им, както и фактът, че беше гола до кръста, не оставяха никакво съмнение относно естеството на връзката им.

Тя си тръгна в 8,15 ч. на следващата сутрин. Наблюдателите направиха още няколко снимки, докато жената се качваше на задната седалка на мерцедеса, и я последваха до Гар дю Нор, където тя се качи на „Евростар“ в 9,13 ч. за Лондон. След три дни наблюдение Габриел знаеше името и адреса й, телефонния й номер и рождената й дата. Най-важното — знаеше къде работи.

Тъкмо това последно късче информация — местоработата й — накара Узи Навот моментално да я обяви за „очевидно неподходяща“ за вербуване. И наистина по време на последвалите разгорещени спорове излезлият от равновесие Навот каза неща, за които по-късно щеше да съжалява. Той не само оспори преценката на Габриел, но и здравия му разум.

— Очевидно вятърът в Корнуол е засегнал и ума ти — отсече той в един момент. — Такива хора ние не вербуваме. Напротив, отбягваме ги на всяка цена. Зачеркни я от списъка. Намери си другиго.

Габриел демонстрира забележително самообладание по време на тирадата на Узи. Търпеливо опроверга аргументите му, успокои страховете му и му напомни за непреодолимата и всеобхватна защита на Ландесман. Жената, която бяха видели за пръв път в Париж, беше истинска находка. Изпуснеха ли я, можеха да минат месеци, преди да намерят друг кандидат. Както Габриел знаеше от самото начало, Навот най-накрая капитулира. След като разбра за тайните търговски връзки на Мартин с иранците, не можеше повече да го смята за досаден страничен проект. С Ландесман трябваше да се справят, и то бързо.

Глобалният мащаб на греховете на Мартин, както и гражданството на потенциалния вербуван човек, означаваше, че Службата няма да може да продължи операцията самостоятелно. Нужен беше партньор, може би дори двама. Навот изпрати поканите. Британците бързо се съгласиха да са домакини. Габриел имаше едно последно искане и този път Узи не възрази. Човек не бива да нагазва в дълбоки води неподготвен, призна той. И не биваше да се тръгва на война срещу човек като Мартин Ландесман без подкрепата на Ари Шамрон.