Даниъл Силва
Аферата Рембранд (7)

6. Полуостров Лизард, Корнуол

Живи плетове съпровождаха тясното шосе северно от нос Лизард и не позволяваха на окото да се порадва на гледката. Ишърууд караше със скоростта на охлюв, свел длъгнестото си тяло над кормилото. Алон мълчаливо се взираше навън през прозореца.

— Познавахте ли се?

Габриел кимна разсеяно.

— Чиракувахме заедно във венецианската школа на Умберто Конти. Лидел никога не ме е харесвал особено.

— Разбираемо е. Сигурно ти е завиждал. Лидел си беше надарен, но съвсем не колкото теб. Ти беше звездата и всички добре го съзнаваха.

Така си беше, помисли си Габриел. Когато пристигна във Венеция, Кристофър Лидел вече имаше уменията на изкусен майстор — даже по-изкусен и от самия Габриел, — ала така и не съумя да спечели одобрението на Умберто Конти. Работата на Лидел беше методична и завършена, но й липсваше онзи скрит плам, който Умберто виждаше всеки път, щом четката на Габриел докоснеше платното. Самият Умберто разполагаше с вълшебна връзка ключове, които можеха да отворят всяка врата във Венеция. Късно вечер той измъкваше Габриел от стаята му и двамата се впускаха в изследване на градските шедьоври. Когато научи за тези среднощни частни занимания, Лидел пламна от яд и незабавно поиска да бъде включен. Умберто му отказа. Заниманията на Лидел щяха да се ограничат в светлите часове на деня. Нощите принадлежаха на Габриел.

— Не се случва всеки ден реставратор да бъде брутално убит в Обединеното кралство — изрече Ишърууд. — И предвид миналото ви, вестта сигурно те е шокирала.

— Да кажем само, че новините в сутрешните вестници успяха да привлекат вниманието ми. Обаче никъде не забелязах да се споменава за изчезнал Рембранд.

— Защото по препоръка на Отдела за изкуство и антики към Скотланд Ярд, местната полиция склони да не разгласява за кражбата. Поне на този етап. Ако това се оповести публично, само ще се затрудни издирването, понеже подобни съобщения провокират обаждания от хора, които не притежават картината. За пред широката общественост мотивите за убийството на Лидел остават загадка.

— И правилно — отсъди Габриел. — Освен всичко друго, никак няма да е добре да се разтръби, че частните реставратори държат безценни платна при почти нулеви мерки за сигурност.

Което беше една от множеството малки мръсни тайни в света на изкуството. Габриел винаги работеше на уединени места. Но и в Ню Йорк, и в Лондон беше обичайно да влезеш в ателието на някой елитен реставратор и да завариш вътре картини на стойност десетки милиони долари. А щом наближеше сезонът на аукционите, ценността на подобен инвентар достигаше стратосферата.

— Разкажи ми повечко за тази картина, Джулиан.

Ишърууд изгледа Габриел очаквателно.

— Означава ли това, че ще се захванеш?

— Не, Джулиан. Означава само, че искам да науча повече за картината.

— Откъде искаш да започна?

— От размерите й.

— Сто и четири на осемдесет и шест сантиметра.

— Датировка?

— Хиляда шестстотин петдесет и четвърта година.

— На дърво или на платно?

— На платно. Тъканта му отговаря на платната, които е използвал Рембранд.

— Кога е реставрирана последно?

— Трудно е да се каже. Преди стотина години. Може би и повече. На места живописният слой е доста протрит. Лидел смяташе, че ще се наложи сериозно освежаване, докато я приведе в добър вид. Боеше се, че няма да смогне да я завърши навреме.

Габриел попита за композицията.

— Стилистически е подобна на познатите портрети три четвърти, характерни за онзи период. Моделът е млада жена на около трийсетина години. Привлекателна е. Не носи почти нищо друго, освен шал със скъпоценни камъни. Картината има особено интимно излъчване. Видно е, че художникът е имал слабост към момичето. Рембранд работел с тежко напоена четка и със значителна бързина. На места сякаш е рисувал alia prima — без да чака боята да изсъхне.

— Знаем ли коя е?

— Няма нищо, което да я идентифицира. Но според Комитета „Рембранд“, а и по мое мнение, девойката е била държанка на Рембранд.

— Хендрике Стофелс ли?

Ишърууд кимна в знак на съгласие.

— Датировката на платното има огромно значение. Именно тогава Хендрике ражда детето на Рембранд. Холандската църква, естествено, не го приема. Затова изправят Хендрике на съд по обвинение, че съжителства с Рембранд като проститутка. А пък Рембранд, този лукав подлец, така и не се решава да се ожени за нея.

Ишърууд изглеждаше истински разстроен от това положение. Габриел се усмихна.

— Ако не те познавах по-добре, Джулиан, щях да допусна, че ревнуваш.

— Почакай, докато не я видиш сам.

Двамата се умълчаха, докато Ишърууд навлезе в Лизард. През лятото тук бе пълно с туристи. Но сега, със залостените магазинчета за сувенири и потъналите в мрак сладоледаджийници, селцето бе обгърнато в меланхолия.

— Какъв е произходът й?

— Беден, но чист.

— Тоест?

— Тук-там има по някоя празнота. Досущ като при теб — добави Ишърууд и изгледа събеседника си съзаклятнически. — Но никой не предявява претенции към нея. Обърнах се към Регистъра за изгубено изкуство с молба да направят дискретно проучване, за да съм сигурен.

— Към лондонския офис ли?

Ишърууд кимна утвърдително.

— Значи и те знаят за картината.

— Регистърът за изгубено изкуство съществува, за да намира картини, скъпи мой. А не за да ги краде.

— Продължавай нататък, Джулиан.

— Смята се, че картината остава в личната колекция на Рембранд чак до смъртта му. След това съдът я пуска за продажба, за да се покрият задълженията на художника. Оттам тя обикаля из Хага в продължение на около столетие, отбива се за кратко до Италия и към началото на деветнадесети век се завръща обратно в Нидерландия. Настоящият й собственик я е закупил през шейсет и четвърта година от галерия „Хофман“ в Люцерн. Прекрасната млада жена цял живот е била скрита от хорските очи.

Двамата навлязоха в тунел от сплетени клони, натежали от бръшлян. После се отправиха към очарователна котловина, в дъното на която имаше старинна каменна църква.

— Кой друг е знаел, че картината е в Гластънбъри?

Ишърууд се замисли.

— Директорът на Националната художествена галерия във Вашингтон. И фирмата доставчик. — Поколеба се и след малко добави: — И изглежда, може да съм споменал за това и на Ван Беркел.

— А Лидел държал ли е други картини в ателието си?

— Още четири — отвърна Ишърууд. — Един Рубенс, тъкмо приключен за „Кристис“; нещо, за което се твърди, че е на Тициан; един пейзаж от Сезан, доста приличен впрочем; и някакви отвратително скъпи водни лилии на Моне.

— Допускам, че и те са били откраднати?

Ишърууд поклати глава отрицателно.

— Единствено моят Рембранд.

— Нито една от другите?! Сигурен ли си?

— Довери ми се, хлапе. Сигурен съм.

Излязоха от котловината в открито поле. В далечината два масивни хеликоптера се носеха като цепелини над военноморската база. Мислите на Габриел обаче се бяха фокусирали върху един-единствен въпрос. На кой крадец би му притрябвало да отнася огромния Рембранд вместо далеч по-малките Сезан или Моне?

— От полицията имат ли теория?

— Подозират, че Лидел може да е изненадал крадците насред обира. В бързането сигурно са го гръмнали и са грабнали най-близката картина. По стечение на обстоятелствата — моята. След изминалото лято от Скотланд Ярд са доста скептични, че има някакви шанс да я намерят. Освен това смъртта на Лидел усложнява нещата допълнително. Следствието сега преди всичко е за убийство.

— Колко време имаш, преди застрахователите да изплатят обезщетението?

Ишърууд се начумери и забарабани нервно с пръст по волана.

— Боя се, че току-що удари в десетката на моята дилема.

— Каква дилема?

— Понастоящем собственикът на този Рембранд е все още неназованият клиент на Дейвид Кавендиш. Обаче, когато поех картината в свои ръце, тя трябваше да мине под моята застрахователна полица.

Гласът му затихна. В него се съдържаха меланхолични нотки, които Габриел бе чувал многократно. Понякога те се появяваха, когато някой разбиеше сърцето на Ишърууд или когато се виждаше принуден да се раздели с някое любимо платно. Но обикновено това означаваше, че е затънал във финансови грижи. За пореден път.

— Какви си ги надробил този път, Джулиан?

— Ами годината не беше никак лека, нали? Капиталовите пазари замират. Недвижимите имоти се сриват. Падат продажбите на всякакви по-луксозни притежания. Какво може да направи един дребен независим търговец като мен при тези обстоятелства?

— Не си споменал пред застрахователите си за тази картина, така ли?

— Премиите са дяволски високи. А и брокерите са същински пиявици. Знаеш ли колко щеше да ми коства това? Затова реших…

— Да минеш метър?

— И така може да се каже. — Ишърууд притихна. Когато отново заговори, в гласа му се усети нотка на отчаяние, липсващо досега. — Имам нужда от помощта ти, Габриел. Вися с цели четиридесет и пет милиона долара.

— Не се занимавам с такива неща, Джулиан. Аз съм…

— Реставратор? — Ишърууд го изгледа скептично. — И двамата добре знаем, че не си просто обикновен реставратор. Отлично те бива и в намирането на изгубени неща. Пък и откакто се познаваме, никога не съм те молил за услуга. — Направи пауза. — Няма към кого другиго да се обърна. Ако не ми подадеш ръка, съм загубен.

Габриел потропа с кокалче по прозореца, за да припомни на Ишърууд, че наближават необозначената отбивка за Гънуолоу. Трябваше да признае, че молбата на Джулиан го беше трогнала. И малкото, което бе чул за този случай, му подсказваше, че не иде реч за обикновена кражба на картина. Освен това започваше да го гложди смътна вина за смъртта на Лидел. Подобно на Шамрон, той също бе прокълнат със свръхчувствителност за добро и зло. Най-големите му професионални постижения като служител на разузнаването се дължаха не на силата на оръжието, а по-скоро на непреклонния му стремеж да разкрива несправедливости от миналото и да ги коригира. Габриел беше реставратор в пълния смисъл на думата. В неговите очи този случай изглеждаше като повредена картина. Да го остави просто така — потъмнял от жълтеещия лак и белязан от времето — бе невъзможно. И разбира се, Ишърууд беше наясно с това. Той знаеше, че разполага с могъщ съюзник. Рембранд също се опитваше да склони Габриел.

Средновековен здрач се бе спуснал над корнуолското крайбрежие, когато двамата пристигнаха в Гънуолоу. Ишърууд не промълви и дума повече и само направляваше своя ягуар по единствената селска уличка, водеща към схлупената вила в далечния край на залива. Когато свиха пред къщурката, десетина лампи автоматично блеснаха и огряха всичко с ослепителнобяла светлина. На балкона бе застанала Киара. Тъмните й коси се вълнуваха от вятъра. Ишърууд я загледа за минута, а сетне обходи с поглед околността.

— Казвали ли са ти, че това място прилича досущ на Митничарска колиба в Пурвил!

— Пощальонката може да го е споменавала. — Габриел гледаше към Киара. — Бих искал да ти помогна, Джулиан…

— Обаче?

— Още не съм готов. — Направи пауза. — А тя още по-малко.

— Не бих бил така сигурен за последното.

Киара се шмугна в къщата. Ишърууд подаде на Габриел голям пощенски плик.

— Поне ги разгледай. Ако все още не искаш да се захващаш, ще ти намеря някоя хубава картина за почистване. Нещо по-предизвикателно. Като например италианско платно от четиринадесети век с деформирана рамка и достатъчно повреди, че да те държи ангажиран поне няколко месеца.

— Звучи много по-лесно от това да търсим твоя изгубен Рембранд.

— Така е — кимна Ишърууд. — Но пък далеч не е толкова занимателно.