Даниъл Силва
Аферата Рембранд (39)

38. Рю дьо Мироменил, Париж

По времето, когато Габриел Алон се озова ненадейно в Йерусалим, Морис Дюран вече дълбоко съжаляваше, че някога е чувал името Рембранд ван Рейн и че му се е удало да види портрета на неговата възхитителна млада държанка. Дюран се бе оказал в двойно затруднено положение. От една страна, в ръцете му се бе озовала тази покрита с кръв и зле повредена картина, която не можеше да предаде на клиента в този й вид. От друга страна, съвестта му го глождеше още от първия миг, когато бе видял този стар списък с имена и номера. Реши да се справи с проблемите последователно. Методичен във всяко отношение, той и не можеше да реагира по друг начин.

Първият проблем разреши, като изпрати кратък имейл до електронна поща, която завършваше nayahoo.com. В него казваше, че за голямо съжаление на „Научни антики“, поръчаният артикул не е успял да пристигне по график. За жалост, добави Дюран, не се и очаква да пристигне, понеже в складовете е възникнал пожар и понастоящем предметът представлява просто купчина пепел. Предвид факта, че този конкретен артикул е уникална изработка и следователно е незаменим, екипът на „Научни антики“ е готов в най-кратки срокове да възстанови оставения от клиента депозит — сумата от два милиона евро не фигурираше в имейла, — както и да поднесе най-дълбоките си съжаления за причинените неудобства, породени от това злощастно стечение на обстоятелствата.

След като отметна този въпрос, Дюран насочи вниманието си към проблемните три странички пелюрна хартия, които бе открил в картината. Този път реши да прибегне до по-старомодно решение и извади кибритена кутийка с логото на хотел „Фуке“. Като запали една клечка, той я вдигна към долния десен ъгъл на първата страничка. В продължение на няколко секунди се опитваше да съкрати десетината сантиметра разстояние между пламъка и хартията. Имената обаче не му позволяваха да го стори.

Кац, Щерн, Хирш, Гринберг, Каплан, Коен, Клайн, Абрамовиц, Щайн, Розенбаум, Херцфелд…

Клечката догоря и от пламъчето остана тъничка струя дим. Дюран опита същото за втори път, но със същия резултат. Реши, че няма смисъл да прави трети опит. Вместо това внимателно прибра документа в калъфа от восъчна хартия и го постави в сейфа си. Сетне вдигна телефона и набра номер. След първото позвъняване се обади женски глас.

— Там ли е мъжът ти?

— Няма го.

— Трябва да те видя.

— Побързай, Морис.

* * *

Анжелик Бросар наподобяваше стъклените фигурки, наредени в кутийки на витрината на магазинчето й — малка, деликатна и приятна за окото, стига човек да не се заглеждаше твърде дълго или твърде критично. С Дюран се познаваха от почти десет години. Връзката им перфектно се вписваше в онова явление, което парижаните евфемистично наричат сенк а сет^[1] намеквайки за двата следобедни часа, традиционно запазени за извършването на прелюбодеяние. За разлика от останалите връзки на Дюран, тази бе сравнително безпроблемна. Удоволствие се отдаваше и получаваше в замяна, а думата „любов“ не се произнасяше. И то не защото във връзката им липсваше привързаност или отдаденост. Понякога само някоя необмислена дума или забравен рожден ден можеха да разгневят истински Анжелик. Дюран, от своя страна, отдавна бе изоставил надеждата за семеен живот. Анжелик Бросар бе най-близкото нещо до съпруга, което щеше да има някога.

Срещите им неизменно се провеждаха на канапето в кабинета на Анжелик. Мястото не бе достатъчно просторно да се прави любов, но през всички тези години на редовна употреба двамата се бяха научили да използват пълния потенциал на ограниченото пространство. През този конкретен следобед обаче Дюран не беше в романтично настроение. Видимо разочарована, Анжелик запали цигара Житан и се вгледа в картонения цилиндър в ръцете на Дюран.

— Подарък ли ми носиш, Морис?

— По-скоро се чудех дали не би могла да ми помогнеш с нещо.

Тя се усмихна дяволито.

— Това се надявах да кажеш.

— Не, друго е. Просто искам да оставя нещо на съхранение при теб.

Тя отново погледна цилиндъра.

— Какво има вътре?

— По-добре да не знаеш. Просто го скрий някъде, далеч от хорските очи. На място, където има сравнително постоянна температура и влажност на въздуха.

— Какво е това, Морис? Да не е бомба?

— Не ставай глупава, Анжелик!

Тя замислено отстрани частица тютюн от езика си.

— Тайни ли криеш от мен, Морис?

— В никакъв случай.

— Тогава какво има в кутията?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— И все пак?

— Има портрет от Рембранд на стойност четиридесет и пет милиона долара.

— Сериозно? А нещо друго, което трябва да знам?

— В него има дупка от куршум. И е покрит с кръв.

Тя пренебрежително издуха към тавана струя дим.

— Какво става, Морис? Днес сякаш не си на себе си.

— Просто съм разсеян.

— Проблеми в бизнеса ли?

— Може да се каже.

— И моят бизнес кара тежки дни. По улиците всички са се угрижили. Никога не съм очаквала, че ще го кажа, но светът сякаш бе по-добро място, когато американците все още бяха богати.

— Така е — разсеяно отвърна Дюран.

Анжелик се намръщи.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм — увери я той.

— А ще ми кажеш ли какво наистина има в кутията?

— Повярвай ми, Анжелик. Не е нищо особено.