Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rembrandt affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
plqsak (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Аферата Рембранд

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Стилов редактор и коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-1115-8

История

  1. — Добавяне

48. Хайгейт, Лондон

Габриел влезе безшумно в стаята. В началото Зоуи, изглежда, не усети присъствието му. След това главата й бавно се завъртя и тя го загледа с явно любопитство — едната страна от лицето й осветена от лампата, а другата — скрита в сянка. Позата й бе толкова неподвижна, че за момент Габриел си представи, че се взира в портрет. След това тя се изправи и протегна ръка.

— Аз съм Зоуи — каза тя. — А вие кой сте?

Габриел хвърли поглед към Греъм Сиймор, преди да поеме протегнатата ръка.

— Аз съм приятел, Зоуи. И голям почитател на вашите статии.

— Отбягвате въпроса ми.

Сиймор се канеше да се намеси, но Габриел го спря с леко поклащане на главата.

— Опасявам се, че отбягването на въпроси е общ недъг за хората като нас с Греъм. Изискваме прямота от другите, докато прикриваме себе си зад мантия от лъжи.

— Имате ли намерение да ме лъжете тази вечер?

— Не, Зоуи. Ако сте готова да чуете каквото имам да ви кажа, ще бъде само истината.

— Ще слушам. Но без други ангажименти.

— Имате ли проблем с поемането на отговорност, Зоуи?

— Не — отвърна тя и задържа погледа си върху него. — А вие?

— Всъщност понякога ми казват, че отдавам прекалено внимание на отговорностите си.

— Отговорности към какво?

— Тревожат ме същите неща, които тревожат и вас, Зоуи. Не понасям силни хора, които ограбват слабите. Не харесвам хора, които си вземат от чуждото, без да питат. И определено не харесвам хора, които търгуват с политически режими, открито заканващи се да изтрият страната ми от лицето на земята.

Тя погледна Сиймор, след това отново Габриел.

— Очевидно говорите за Иран.

— Да.

— Което означава, че сте израелец.

— Боя се, че е така.

— А третата държава, участваща в тази операция?

— Съединените американски щати.

— Прекрасно! — Тя отново седна и за момент го огледа внимателно, без да говори.

— Има ли нещо, което искате да ме питате, Зоуи?

— Името ви.

— Подозирам, че вече го знаете.

Тя се поколеба. Тъмните й очи обходиха лицето му. След това каза:

— Вие сте Габриел Алон. Този, който е спасил дъщерята на американския посланик пред Уестминстърското абатство.

— Ако не ме лъже паметта, спасителите на Елизабет Холтън бяха офицери от спецотдела СО-19 на лондонската полиция.

— Това беше тиражираната история, за да се прикрие вашата роля в операцията. Похитителите са поискали вие да занесете парите за откупа. Били са планирали да убият и вас, и Елизабет Холтън. Така и не стана ясно как сте успели да се измъкнете. Имаше слухове, че сте измъчвали до смърт водача на похитителите в някакво поле на север от Лондон.

— Наистина не бива да вярвате на всичко, което четете във вестниците, Зоуи.

Това не е ли истината? — присви очи тя. — Верни ли са слуховете, господин Алон? Наистина ли сте измъчвали терориста, за да спасите живота на Елизабет Холтън?

— И ако отговорът е „да“?

— Като ляво ориентиран журналист, бих била ужасена.

— А ако бяхте Елизабет Холтън?

— Тогава щях да се надявам, че този мръсник е страдал много, преди да го отървете от страданията му. — Тя го огледа внимателно. — Ще ми разкажете ли какво се е случило на онова поле?

— Какво поле?

Зоуи се намръщи.

— Вие знаете всички мои тъмни тайни, а аз не знам нищо за вас.

— Аз не знам всичките ви тайни.

— Наистина ли? — Тонът й беше язвителен. — Какви други ужасни неща искате да научите за мен?

— За момента нищо не искам да знам. Искам само да изслушате един разказ. Това е разказ за изчезнал шедьовър на Рембранд, за заграбено чуждо богатство от епохата на холокоста, за аржентински репортер на име Рафаел Блох и за компания на име „Кеплер Верк“ от Магдебург. — Габриел направи пауза и добави: — Компания, която тайно се притежава от Мартин Ландесман.

— Подобен разказ би продал някой и друг вестник. — Зоуи се взря в Греъм Сиймор. — Трябва ли да приема, че всичко това също е обект на Закона за държавната тайна?

Сиймор кимна.

— Жалко.

И тя погледна Габриел в очакване на неговия разказ.

* * *

Зоуи беше трогната от историята на Лена Херцфелд, удивена от терзанията на Петер Фос и съкрушена от смъртта на Рафаел Блох и Алфонсо Рамирес. Но това, което я ужаси най-много, беше дългият списък с грехове на Мартин Ландесман. Габриел виждаше как скептицизмът от началото на вечерта отстъпваше пред гнева. Гняв, който растеше все повече и повече с всяко следващо откровение.

— Искате да кажете, че Мартин Ландесман продава ценно оборудване за иранската ядрена програма?

— Подозираме, че е така, Зоуи.

— Подозирате?

— Както знаеш, има много малко безусловни неща в шпионската дейност, но ето какво открихме ние. Знаем, че Мартин продава първокласно промишлено оборудване на Иран чрез своята покровителствана от държавата контрабандна мрежа. Знаем, че от това печели огромни суми. Знаем, че полага големи усилия, за да го запази в тайна. Във време, когато иранците бързо напредват в развиването на програмата си за ядрено оръжие, не можем да си позволим да останем в неведение. Изключително важно е да открием точно какво им продава Мартин. — Той направи пауза. — И за това имаме нужда от теб.

— От мен? Всичко, което знам за бизнеса на Мартин, се съдържа в статията, която, както сега разбирам от господин Сиймор, е неточна. Какво въобще бих могла да направя, за да ви помогна да откриете какво изпраща на иранците?

— Повече, отколкото си представяш — каза Габриел. — Но преди да стигнем дотам, има още няколко неща, които трябва да знам.

— Например?

— Как стана, Зоуи? Как се забърка с човек като Мартин Ландесман?

Тя се усмихна кисело.

— Вероятно обществените норми в Израел са различни, господин Алон, но тук, във Великобритания, все още има неща, които се считат за лични. Освен ако, разбира се, не сте политик или футболна звезда.

— Мога да те уверя, Зоуи, нямам никакво желание да слушам интимни подробности за вашите отношения.

— А какво искате да знаете?

— Да започнем с нещо просто — каза той. — Как се запознахте?

Тя се замисли за миг.

— Беше преди две години в Давос. Мартин тъкмо бе направил годишното си обръщение, доста наелектризиращо. Обработих материала си в пресцентъра и после отидох в хотел „Белведере“. Обичайната картинка. Филмови звезди и политици се бяха смесили с най-богатите хора в света. В Давос важните неща се случват на коктейлите и в баровете на луксозните хотели.

— И Мартин е бил там?

Тя кимна.

— Той и антуражът му стояха в един ъгъл с питиетата си, плътно оградени от бодигардове. Аз си поръчах чаша вино и веднага бях въвлечена в ужасяващо скучен разговор с един африкански финансов министър за облекченията по дълговете. След десет минути бях готова да си прережа вените. Тогава усетих потупване по рамото. Беше рус, с тъмен костюм, късо подстриган, с германски акцент. Името му беше Йонас Брунер. Каза, че работел за господин Ландесман. Добави, че господин Ландесман се чудел дали бих му правила компания за едно питие. Приех, разбира се, и след секунди седях до него.

— И какво искаше той?

— Бях го преследвала месеци наред за интервю. Той ми каза, че искал да се запознае с най-упоритата жена на света… или нещо подобно.

— Защо един трезвомислещ бизнесмен би искал да ти дава интервю?

— Нямаше да е като другите ми интервюта. Исках да бъде различно от обичайните ми унищожителни разследвания. Да пиша за богат бизнесмен, който действително прави нещо благородно с парите си. Казах на Мартин, че искам читателите ми да се запознаят с човека зад завесата.

— Но разговорът ви онази вечер е бил неофициален?

— Напълно.

— За какво говорихте?

— Удивително, за мен. Мартин искаше да знае повече за моята работа, за семейството ми, за хобито ми. Разговаряхме за всичко друго, но не и за него.

— И успя да те впечатли?

— Всъщност бях зашеметена. Трудно е да му устоиш. Мартин Ландесман е изключително обаятелен и невероятно богат. Повечето мъже, с които съм излизала на среща, говорят само за себе си.

— Значи беше привлечена от него?

— По това време бях само заинтригувана. Спомнете си, гонех интервю.

— А Мартин?

Тя се усмихна бегло.

— По-късно вечерта започна да флиртува. Непосредствено, внимателно, в типично негов стил — добави тя. — Накрая попита дали бих вечеряла насаме с него в апартамента му. Каза, че така ще имаме възможност да се опознаем по-добре. Беше шокиран, когато отговорих, че според мен не би било уместно. Мартин не е свикнал да му отказват.

— А интервюто?

— Мислех, че съм изгубила всякакъв шанс. А се оказа обратното. Скот Фицджералд е бил прав по отношение на богатите, господин Алон. Те са различни от нас. Искат да имат всичко. И ако не могат да получат нещо, още по-силно го желаят.

— А Мартин искаше теб?

— Така изглеждаше.

— Как те преследваше?

— Тихо и настойчиво. Обаждаше се през няколко дни просто за да поговорим и да обменим мнение. За британската политика, за паричната реформа на Английската централна банка, за бюджетния дефицит на Щатите. — Зоуи замълча и после добави: — Все секси неща.

— Нещо лично?

— Не и тогава — каза тя. — След около месец най-после ми се обади една вечер и каза една-единствена дума: „Да“. Аз хванах следващия полет за Женева и прекарах три дни в света на Мартин. Дори за репортер като мен, който е видял много, си беше опияняващо преживяване. Когато излезе, статията предизвика фурор. Стана задължително четиво за бизнесмени и политици от цял свят. Укрепи репутацията ми на един от водещите финансови журналисти в света.

— Мартин хареса ли я?

— Тогава нямах представа.

— Не ти ли се обади?

— Пълна тишина. — Тя замълча. — Признавам си, че бях разочарована, като не ми се обади. Любопитно ми беше какво мисли за статията. Най-накрая, две седмици след публикуването, ми се обади пак.

— Какво искаше?

— Искаше да отпразнуваме факта, че е първият бизнесмен, оцелял от острото перо на Зоуи Рийд. Покани ме на вечеря. Дори предложи да доведа някой приятел.

— Прие ли?

— Веднага. Но отидох сама. С Мартин вечеряхме тук, в Лондон. След това позволих да ме заведе в хотела си. И после… — Гласът й потрепери. — После му позволих да ме заведе в леглото си.

— Никакви угризения относно журналистическата етика? Никаква вина, че спиш с женен мъж?

— Разбира се, че имах угризения. Всъщност заклех се, че няма да се случи отново.

— Но се е случило.

— Още на следващия следобед.

— И оттогава се срещате редовно?

Тя кимна.

— Къде?

— Навсякъде, но не и в Лондон. Моето лице е твърде познато тук. Винаги се срещахме на континента. Обикновено в Париж, понякога в Женева, а от време на време и във вилата му в Гщаад.

— Как се свързвате?

— По нормалния начин, господин Алон. Каналите му за комуникация са добре обезопасени.

— Има добро основание за това — каза Габриел. — Имате ли планове да се виждате в бъдеще?

— След това, което току-що ми казахте?! — Зоуи се засмя. — Всъщност трябва да се видим в Париж след четири дни. Седмица по-късно е планирано да бъда в Женева — работно пътуване за годишния галаприем във Вила Елма за Рождество Христово. Всяка година триста големи късметлии се допускат за няколко часа в светая светих на Мартин. Цената за влизане е дарение от сто хиляди евро за неговата фондация „Един свят“. Дори при това условие всяка година се налага да връща хора. Аз ходя безплатно, разбира се. Мартин обича да ме води във Вила Елма. — Тук Зоуи замълча и добави: — Не съм сигурна, че това се харесва на Моник.

— Тя знае ли за вас?

— Винаги съм мислела, че подозира нещо. Мартин и Моник се преструват, че поддържат отлични взаимоотношения, но реално бракът им е параван. Живеят под един покрив, но през по-голяма част от времето водят съвсем отделен живот.

— Той коментирал ли е някога възможността да я напусне заради теб?

— Вие не сте чак толкова старомоден, господин Алон. — Тя се намръщи. — Мартин ме кара да се чувствам щастлива, около него е вълнуващо, но когато всичко свърши…

— Той ще се върне към стария си живот, а ти към твоя?

— Не става ли винаги така?

— Предполагам — каза Габриел, — но за теб може да не е толкова лесно.

— Защо го казвате?

— Защото си влюбена.

Бузите на Зоуи станаха яркочервени.

— Толкова ли е очевидно? — тихо попита тя.

— Опасявам се, да.

— И все още искате да ме използвате?

— Да те използваме? Не, Зоуи, нямам намерение да те използвам. За мен ще е чест, ако се съгласиш да участваш в начинанието ни като пълноправен партньор. Обещавам ти, че преживяването ще си струва. Ще видиш неща, които никой британски репортер не е виждал.

— Може би моментът е подходящ да ми кажете какво точно искате от мен, господин Алон.

— Нужно ми е още един, последен път да се видиш с Мартин Ландесман в апартамента му в Париж. И ми е нужна услуга, докато сте там.

* * *

Няколко минути след полунощ лимузината „Ягуар“, в която бяха Зоуи Рийд и Греъм Сиймор, се отдели от тротоара пред обезопасената къща в Хайгейт. Габриел тръгна пет минути по-късно, придружаван от Найджъл Уитком. Те се отправиха на юг из тихите лондонски улици. Уитком бъбреше превъзбудено, а Габриел периодично измърморваше нещо в съгласие. Той се измъкна от колата на Марбъл Арч и пеш стигна до безопасната квартира на Службата на Бейзуотър Роуд, гледаща към Хайд Парк. Ари Шамрон неспокойно го чакаше във всекидневната, обвит в мъгла от цигарен дим.

— Е? — попита той.

— Имаме агент на място.

— Колко време имаме да я подготвим?

— Три дни.

Шамрон се усмихна.

— Тогава предлагам да се захващаш за работа.