Даниъл Силва
Аферата Рембранд (29)

28. Амстердам

Кредото на служителите от „Центрум Секюрити“ в Цюрих беше съвсем просто. Срещу подобаващата парична сума и при подходящи обстоятелства те бяха готови да се нагърбят с всякакъв риск. Следователският им отдел се занимаваше с проучвания на миналото както на цели фирми, така и на отделни хора. Контратерористичното звено например осигуряваше съвети как най-добре да се грижиш за активите си и издаваше авторитетен ежедневен бюлетин с актуалните нива на заплаха по света. Екипът за лична охрана предлагаше униформени пазачи за фирмената собственост, както и телохранители за отделния клиент. Отделът по компютърна сигурност към „Центрум“ минаваше за един от най-професионалните в цяла Европа, докато неговите международни консултанти осигуряваха за желаещите да се разрастват корпорации достъп до най-опасните кътчета на света. Фирмата работеше със своя собствена частна банка и държеше трезор под Талщрасе, където се съхраняваха някои от по-деликатните клиентски активи. По последни оценки, стойността на всички държани в трезора предмети значително надвишаваше десет милиарда долара.

Да се открият най-подходящите хора за различните отдели на „Центрум“ си беше нелеко предизвикателство — още повече че фирмата не приемаше молби за работа. Процесът за набиране на нови кадри никога не се променяше. Най-напред скаути на „Центрум“ набелязваха определени цели. След това, без знанието на набелязаните, следователи на „Центрум“ започваха да провеждат дискретни, но щателни проверки на миналото им. Ако целта бъдеше определена като потенциален „материал“ за фирмата, се изпращаше екип вербовчици, чиято отговорност бе да довършат процеса. Задачата им се улесняваше от факта, че заплатите и бонусите в „Центрум“ далеч надвишаваха тези в нормалния бизнес свят. На пръстите на едната ръка можеха да се преброят хората, които бяха дръзнали да отхвърлят предложението на компанията. Целият персонал на „Центрум“ бе висококвалифициран, мултинационален и мултиетнически. Повечето служители вече имаха натрупан стаж или в армията, или в органите на реда, или в разузнавателните служби на своята страна. Вербовчиците на „Центрум“ изискваха владеене на поне три езика, макар че оперативният език на работното място беше немският и именно той се считаше за задължително изискване. Оставка оттук почти никой не подаваше, а уволнените служители рядко съумяваха да си намерят друго препитание.

Подобно на разузнавателните служби, на които подражаваше, „Центрум“ имаше две лица: едното неохотно се представяше пред света, а другото внимателно се криеше. Именно скритият клон на „Центрум“ се занимаваше с евфемистично наречените „специални задачи“: изнудвания, подкупи, рекет, корпоративен шпионаж и „закриване на сметки“. Името на това звено никога не се появяваше на фирмените документи на „Центрум“ и дори не се произнасяше по коридорите на компанията. Малцината избрани, които знаеха за съществуването на звеното, го наричаха Kellergruppe (т.е. Групата от подземието), а ръководителя му — съответно Kellermeister. През последните петнайсет години позицията на Kellermeister се държеше от един и същи човек — Улрих Мюлер.

Двамата оперативни агенти, които Мюлер бе изпратил в Амстердам, бяха сред най-опитните му служители. Единият беше германец, специализирал се във всевъзможни аудиотехники. Другият бе швейцарец с нюх към фотографията. Малко след осемнайсет часа швейцарецът засне слабоватия израелец с прошарени слепоочия, който влизаше в хотел „Амбасад“, придружен от висока тъмнокоса жена. Миг по-късно германецът вдигна параболичния си микрофон и го насочи към един прозорец на третия етаж в лявата половина на хотелската фасада. Израелецът се появи там за кратко и изгледа улицата. Швейцарецът щракна един последен кадър, след което завесите рязко се дръпнаха.