Даниъл Силва
Аферата Рембранд (24)

23. Саутуърк, Лондон

Малко са нещата във вестникарския бизнес, които са по-изтощителни от оперативка на редколегията в пет следобед в петък. Половината от присъстващите вече си правят планове за уикенда, докато останалите са притиснати от крайни срокове и се чудят как ще свършат цялата работа. Засега Зоуи Рийд не спадаше към никоя от двете категории, макар че мислите й със сигурност бяха започнали да се насочват другаде.

Както всички останали в конферентната зала на петия етаж на Файненшъл Джърнъл, Зоуи бе чувала всичко това многократно. Някога могъщият вестник за световен бизнес сега сериозно губеше позиции. Тиражът и приходите от реклами се спускаха в низходяща спирала, на която не се виждаше краят. Не само че Файненшъл Джърнъл бе станал недоходоносен, но с обезпокоителни и неумолими темпове продължаваше да гълта средства. Ако тенденциите се запазеха, корпоративният опекун на вестника — „Лейтъм Интернешънъл Медиа“ — нямаше да има друг избор, освен спешно да му търси купувач. Или — което бе още по-вероятно — просто да го закрие. Междувременно се налагаше разходите на нюзрума за пореден път да се орязват до минимум. Край на луксозните обеди с източници на информация. Край на самоволните командировки. И край на платените абонаменти за други издания. Отсега нататък репортерите на Файненшъл Джърнъл трябваше да си търсят новините подобно на всеки друг по света — безплатно по интернет.

Приносител на този мрачен доклад беше Джейсън Търнбъри, главният редактор на Файненшъл Джърнъл.

Той крачеше из конферентната зала като матадор. Вратовръзката му беше разхлабена, а лицето му все още имаше тен от скорошната му ваканция на Карибите. Джейсън беше изгряваща звезда с безподобен усет за избягване на предстоящи главоболия. Ако заради залязващата слава на Файненшъл Джърнъл трябваше да се лее нечия кръв, това нямаше да бъде неговата. Зоуи знаеше със сигурност, че го подготвят за висок пост в централата на „Лейтъм“. Знаеше го, понеже преди време бе сглупила да изживее кратка авантюра с него. Макар двамата вече да не бяха любовници, той продължаваше да й се доверява и редовно я търсеше за съвет или за подкрепа. Ето защо никак не бе изненадана, когато пет минути след края на оперативката той я потърси по вътрешния телефон.

— Как се справих?

— Леко сълзливо за моя вкус. Едва ли нещата са чак толкова трагични.

— Напротив. Все едно сме на Титаник.

— Как очакваш да си върша работата без съответния бюджет за командировки и забавления?

— Новите правила се отнасят за целия състав. Даже и за теб.

— Тогава напускам.

— Хубаво. Така ми спестяваш едно съкращение. Или даже две. Боже мой, та ние ти плащаме скандални суми!

— Сигурно защото съм специална. Пише го дори в длъжностната ми характеристика: специален разследващ кореспондент. Ти лично ми я връчи.

— Най-голямата грешка в живота ми.

— Поправка. Втората най-голяма грешка в живота ти, Джейсън.

Последното изречение бе казано с характерното за Зоуи хапливо остроумие. Нисък и чувствен, гласът й беше едно от най-страховитите оръжия във финансовия свят на Лондон. Той често отрезвяваше арогантни корпоративни шефове и умееше да превръща и най-борбените адвокати в бръщолевещи идиоти. Призната за един от най-уважаваните и опасни разследващи журналисти във Великобритания, заедно с неголемия си екип Зоуи бе оставила зад гърба си дълга следа от съсипани компании и кариери. Беше изваждала на показ счетоводни схеми, продажба на фирмени тайни, престъпления срещу околната среда и безчет случаи с подкупи, рекет и корупция. И макар по-голямата част от дейността й да включваше британски фирми, тя редовно сочеше с пръст и различни корпоративни спекулации в Европа и Америка. Например през бурната есен на 2008 г. Зоуи бе прекарала няколко седмици в опити да докаже, че една американска фирма за управление на парични ресурси, ръководена от известен и уважаван стратег, е в действителност просто гигантска „схема на Понци“. Само четиридесет и осем часа преди да успее да получи потвърждение на историята, Бърнард Мадоф беше арестуван от агенти на ФБР по подозрение в измама с ценни книжа. Разработките на Зоуи осигуриха на Файненшъл Джърнъл сериозното предимство да борави с конкретна информация при разгръщането на скандала, макар самата тя така и да не си прости, че не е докопала Мадоф преди намесата на властите. Изключително борбена и с нулева толерантност към всекиго, който дръзнеше да нарушава правилата, Зоуи Рийд си бе дала дума никога повече да не допуска да й се изплъзне друг корумпиран и крадлив бизнесмен.

Понастоящем тя допълваше последните щрихи в едно спешно експозе за изгряващата кариера на депутат лейбърист, който бе получил най-малко сто хиляди лири незаконен хонорар от един от главните подизпълнители на британското Министерство на отбраната — „Емпайър Аероспейс Системс“. От отдела за връзки с обществеността на Файненшъл Джърнъл се бяха свързали с няколко водещи телевизионни канала с информацията, че Зоуи подготвя значим репортаж. Нейни гостувания вече бяха уредени в новинарски и анализаторски емисии по Би Би Си, Си Ен Би Си, Скай Нюз и Си Ен Ен Интернешънъл. За разлика от повечето репортери, Зоуи се държеше изключително естествено пред телевизионен екран, тъй като имаше рядката способност да забравя, че се намира пред камера. Нещо повече, тя неизменно се оказваше и най-привлекателната фигура в ефир. Вече от няколко години от Би Би Си правеха опити да отмъкнат Зоуи от Файненшъл Джърнъл, а наскоро тя бе летяла и до Ню Йорк, за да се срещне лично с управителния екип на Си Ен Би Си. Затова сега Зоуи разполагаше с властта спокойно да учетвори заплатата си само с едно телефонно обаждане. Което пък означаваше, че никак не бе в настроение да слуша повторна лекция от Джейсън Търнбъри за необходимостта от бюджетни икономии.

— Мога ли да поясня защо твоите мерки за съкращения само ще блокират работата ми?

— Щом се налага.

— Както добре знаеш, Джейсън, източниците ми са поверителни и ми се налага доста да ги съблазнявам, преди да ми дадат някаква информация. Наистина ли очакваш, че ще мога да склоня някой старши сътрудник да предаде компанията си срещу сандвич с яйце и копър в някоя закусвалня?

— А ти въобще погледна ли разходите си за последния месец, преди да се подпишеш под тях? Срещу парите, които си пръснала само в луксозния ресторант в Дорчестър, можех спокойно да наема двама младши редактори!

— Има разговори, които не може да се водят по телефона.

— Съгласен съм. Тогава защо не си уговорим среща в кафене „Руж“, за да продължим тази дискусия лице в лице?

— Добре знаеш, че не бива, Джейсън.

— Просто предлагам сърдечно приятелство между двама професионалисти.

— Плямпаш глупости. И добре го знаеш.

Джейсън пренебрегна отказа й и бързо смени темата:

— Гледаш ли телевизия?

— Позволено ли ни е все още да гледаме телевизия? Или и това вече се счита за неоправдан разход на електроенергия?

— Пусни Скай Нюз.

Зоуи включи канала и видя трима мъже, застанали пред струпали се репортери в комплекса на Обединените нации в Женева. Единият бе генералният секретар на ООН, другият бе популярен ирландски рок изпълнител, повел неуморна кампания срещу бедността в Африка, а третият беше Мартин Ландесман. Пословично богатият женевски финансист току-що бе оповестил, че дарява сто милиона долара лични пари за подобряване качеството на храните в Третия свят. Не за първи път Ландесман правеше такъв жест. Наричан с прякора Свети Мартин както от клеветници, така и от поддръжници, досега бе дарил сигурно повече от милиард долара за различни благотворителни начинания. Огромното му богатство и щедростта му си съперничеха единствено с неохотата му да попада под прожекторите на общественото внимание и с непоносимостта му към пресата. През целия си живот Ландесман бе склонил да даде едно-единствено интервю. И то не на другиго, а именно на Зоуи.

— Кога е било това?

— Днес следобед. Отказва да отговаря на въпроси.

— Как въобще са навили Мартин да се появи там?

— Не знаех, че вече сте на малко име.

— Всъщност не сме се чували от месеци.

— Може би е време да възобновите дружбата си.

— Пробвала съм, Джейсън. Но той не желае да говори.

— Защо все пак не му звъннеш?

— Защото се прибирам да си взема ужасно дълга вана.

— А през почивните дни?

— Евтино романче. Някое и друго дивиди. Може би ще се поразходя из Хампстед Хийт, ако не вали.

— Пълна скука.

— Аз си падам по скуката, Джейсън. Сигурно затова се увлякох толкова и по теб.

— След час ще бъда в кафене „Руж“.

— Ще се видим в понеделник сутрин.

Тя затвори телефона и загледа как Мартин Ландесман излиза от пресконференцията в Женева. Сребристата му коса искреше от светкавиците на стотиците фотоапарати, а до него вървеше изумителната му съпруга — французойката Моник. Макар да харесваше уединението, Ландесман определено знаеше как да оставя поразително впечатление в онези редки мигове, когато се появяваше в общественото полезрение. Това сякаш бе и една от специалните дарби на Мартин — безподобното му умение да контролира какво знае и вижда за него останалият свят. Зоуи бе напълно убедена, че знае повече за него от всеки друг репортер на земята. И все пак съзнаваше, че й убягват още много неща около фигурата на Свети Мартин.

Образът на Ландесман бе заместен от новия американски президент, който се опитваше да прокара нова инициатива за подобряване на отношенията между Съединените щати и един от най-неумолимите им международни врагове — Ислямска република Иран. Зоуи изключи телевизора, погледна часовника си и тихо изруга. Вече минаваше шест. Плановете й за почивните дни съвсем не бяха толкова сиви, колкото се бе опитала да внуши на Джейсън. Напротив, очакваше я вълнуващо преживяване. А на всичкото отгоре и закъсняваше.

Тя прегледа набързо имейла си, а после изтри цялата си гласова поща. Към шест и петнайсет вече нахлузваше палтото си и излизаше от нюзрума. От своя огромен стъклен офис Джейсън се наслаждаваше на великолепната гледка на Темза. Като усети, че Зоуи е зад него, той се завъртя и направи очебиен опит да привлече вниманието й. Зоуи обаче заби поглед в килима и след това бързо се шмугна в чакащия я асансьор.

Докато слизаше към лобито, тя огледа образа си в стоманените врати. Намерихме те оставена на прага на дома ни от някакви цигани — често казваше майка й. Сякаш това бе единственото възможно обяснение как едно дете от англосаксонски произход можеше да се появи на този свят с черни коси, тъмнокафяви очи и мургава кожа с маслинен оттенък. Като малка Зоуи бе изпитвала доста притеснения за външността си. Но когато постъпи в Кеймбридж, вече бе наясно, че това може само да й е от полза. Външният й вид я караше да изпъква в тълпата. Абсолютно същото тя постигаше и с помощта на интелигентността си и на хапливото си чувство за хумор. Коленете на Джейсън се бяха подкосили още при първата й поява в неговия офис. Беше я наел на мига и бе ускорил и бездруго стремглавото й изкачване по стълбицата на успеха. Когато бе откровена, Зоуи си признаваше, че кариерата й донякъде се дължи и на външния й вид. Но пък беше истина и че тя е доста по-интелигентна от повечето си колеги. А и никой в техния нюзрум не работеше толкова много като нея.

Когато вратите на асансьора се отвориха, тя забеляза няколко репортери и редактори, скупчени във фоайето, да обсъждат кое е най-уместното място за тазвечерния запой. Зоуи се промъкна покрай тях с учтива усмивка — имаше доста познати сред персонала, но не и истински приятели, — след което излезе на тротоара. Както обикновено, насочи се през Темза към метростанция „Канън Стрийт“. Ако посоката й беше към къщи, щеше да хване влака на запад по „Съркъл Лайн“ към Ембанкмънт и след това да се прехвърли на „Нордърн Лайн“ към Хампстед. Вместо това обаче, тя се качи на влака в източна посока и отиде с него чак до метростанция „Сейнт Панкрас“, където бе новият лондонски терминал за високоскоростни влакове „Евростар“.

Във външния джоб на куфарчето й имаше билет за влака в 19,09 ч. за Париж. Зоуи си купи няколко списания, мина през паспортния контрол и след това се запъти към перона за заминаващите влакове. Хората вече бяха започнали да се настаняват. Тя намери мястото си в първа класа и не след дълго й поднесоха чаша доста хубаво шампанско. Евтино романче. Някое и друго дивиди. Може би ще се поразходя из Хампстед Хийт, ако не вали… Не точно. Тя се взря в прозореца, докато влакът бавно се изнизваше от гарата. От стъклото я гледаше изключително привлекателна тъмнокоса жена. Това е последният ти път, циганке — каза си тя наум. — Ама наистина последният.