Даниъл Силва
Аферата Рембранд (61)

60. Женева

Първите камиони се появиха пред портите на Вила Елма точно в девет часа на следващата сутрин. Те заприиждаха в дълга върволица, стоварвайки съдържанието си в огромния двор на Мартин Ландесман, все едно беше плячка от далечна война. Тук имаше палети с вино и твърд алкохол, както и хладилни чанти с пресни раци, докарани специално от Аляска. Имаше платформи, натоварени с маси и столове, както и лакирани дървени кутии с порцелан, кристал и сребро. Имаше стативи за ноти, които щяха да стигнат за цял оркестър, петнайсетметрова елха за централния вход и лампички, които можеха да осветят неголямо градче. Имаше екип аудио- и видеотехници, които носеха професионална прожекционна система. Имаше даже и две жени в жълто-кафяви униформи, които пристигнаха в късния следобед с десетина диви животни. Оказа се, че тъкмо тези животни са застрашените видове, за чието спасяване Свети Мартин бе похарчил малко състояние. Прожекционната система бе предназначена за излъчването на едночасов документален филм за последствията от глобалното затопляне, поръчан от Мартин Ландесман. Моментът бе донякъде ироничен, понеже тъкмо сега Европа бе скована от най-студената зима, която някой помнеше.

Усилената подготовка във Вила Елма изцяло се различаваше от спокойната обстановка в грандхотел „Кемпински“, разположен на един-два километра по протежението на брега, на Ке дю Монблан. В богато украсеното фоайе сякаш непрекъснато бе вечер. Под ниския таван, обсипан с плеяда лампички, неколцина пикола и камериери си приказваха приглушено, сякаш за да не събудят заспало дете. Декоративната камина кротко гореше в празния салон. От витрините на пустеещите магазинчета проблясваха изкусителните отражения на златни часовници и перлени огърлици. Обикновено в три следобед фоайето гъмжеше от живот, но този път тук бе потискащо тихо. Управителното тяло дискретно приписваше спада в хотелиерския бизнес на лошото време и на срутването на пазара за недвижими имоти в едно от пословично разточителните емирства в Персийския залив. За капак на всичко, швейцарските гласоподаватели съвсем наскоро бяха обидили много от най-щедрите гости на „Кемпински“ с национален референдум, забраняващ строежа на минарета. Също както всички други в Женева, управителите сега се чудеха дали обикновено стабилното бизнес начинание, наричано понякога Швейцария, най-накрая не бе направило първата си погрешна стъпка.

Ето защо хотелските управници изпитаха истинска радост, когато в 15:15 ч. в лобито на „Кемпински“ пристъпи Зоуи Рийд — популярната британска журналистка, чието лице не слизаше от телевизионните екрани. Тя бе придружена от „супербогат“ руснак на име Михаил Данилов. След като се настаниха в отделни стаи, господин Данилов поръча да изгладят ризата и смокинга му, а след това се отправи към фитнес залата, приковавайки с телосложението си завистливите погледи на персонала. През това време госпожица Рийд се разходи из хотелските магазинчета и после отиде във фризьорския салон, за да й направят прическата за предстоящото събитие във Вила Елма. В салона имаше още две от гостенките на приема, както и една жена от екипа в Хайгейт. В чакалнята пък седеше и непринуденият англичанин, когото Зоуи познаваше като Дейвид. Той прелистваше новия брой на списание Вог с израз на съпружеско отегчение и мърмореше недоволно за ниското качество на хотелското обслужване.

Наближаваше пет, когато Зоуи напусна фризьорския салон и се качи в стаята си, за да се преоблече за приема. Нейният кавалер — Михаил Данилов, вече се бе прибрал в съседната стая, а само три врати по-надолу по коридора бе отседнал мъж на име Джонатан Олбрайт — изпълнителен вицепрезидент на нещо, което се наричаше „Маркъм Капитъл Адвайзърс“ от Гринуич, Кънектикът. Истинското му име, разбира се, беше Габриел Алон. На малкото бюро срещу него седеше Ели Лавон. Подобно на Габриел, той си бе сложил чифт слушалки и напрегнато се взираше в екрана на лаптопа, където течеше жива връзка от мобилния телефон на Зоуи Рийд, докато лаптопът на Габриел предаваше звук от телефона на Мартин Ландесман. Зоуи гледаше новинарската емисия по Би Би Си. Мартин обсъждаше някои подробности по охраната на събитието с личния си телохранител Йонас Брунер.

Срещата им приключи в 17:03 ч. Мартин проведе кратък разговор и с главния организатор на събитието, а след това се отправи нагоре към стаята, която се намираше в югоизточния ъгъл на Вила Елма, на триста седемдесет и седем метра надморска височина. Габриел чу вече познатите сигнали, докато Мартин въвеждаше паролата — осем цифри, които съвсем скоро щяха да са последната преграда между Михаил и най-големите тайни на Мартин. Няколко секунди по-късно се чу как вратата се отваря и се затваря. След това пръстите на Мартин трескаво загракаха по клавиатурата на лаптопа му. Изглежда, бързаше да отхвърли малко работа преди началото на приема. Габриел реши да последва примера му. Той връчи слушалките си на Ели Лавон и излезе от стаята.

* * *

На вратата висеше табелка с молба гостът да не бъде безпокоен. Габриел почука два пъти, направи пауза и сетне почука още два пъти. Зоуи открехна вратата няколко секунди по-късно и се взря в него през веригата.

— Какво обичате? — запита тя с престорено раздразнение.

— Пусни ме, Зоуи. Вече претърсихме стаята ти. Чисто е.

Младата жена махна веригата на вратата и направи крачка назад. Беше боса и облечена единствено в бялата хотелска хавлия.

— Така ли ще излезеш довечера? — запита Габриел.

— Предпочитам това пред роклята, която ми подари Мартин.

— Ще се разочарова, ако не те види с нея.

— Не само той, а и всички други мъже на приема.

Габриел се приближи до бюрото. Телефонът на Зоуи лежеше на плота. Той го вдигна, натисна бутона за изключване и го задържа, докато екранът угасна.

— Има ли нещо, което трябва да знам за телефона си? — поинтересува се Зоуи.

— Само предпазна мярка.

— О, да — саркастично рече тя. — А пък аз дойдох чак в Женева, за да се окъпя в сиянието на Мартин Ландесман за няколко часа.

Габриел върна телефона на бюрото, но не каза нищо.

— Само не забравяй да го изключиш, когато всичко приключи. — Тя приседна в края на леглото. — Така и не ми каза как го наричате.

— Кое?

— Това, което извършихме с телефона и компютъра на Мартин.

— Аз съм роден в края на седемнайсети век, Зоуи. Дори и аз не знам как е точното му наименование.

— А разговорно?

— Някои техници му казват „задна вратичка“, „вклиняване“, „разбиване“. Но ние предпочитаме думата „притежаване“.

— Защо?

— Защото, ако успеем да сложим ръка на телефона, ние го притежаваме. Ако влезем в банковите му сметки, ние ги притежаваме. Ако пробием системата за сигурност, ние притежаваме и нея. И ако Михаил успее да проникне в кабинета на Мартин довечера…

— Ние ще разберем къде са центрофугите?

Габриел се изненада от избора на местоимението „ние“.

— Да — отговори той и кимна. — Ако извадим късмет, може да открием и центрофугите.

— Какви са шансовете ни?

— Трудно е да се каже.

— Предполагам, че службите ви извършват такава операция не за първи път.

Той се поколеба, но после потвърди.

— Отдавна не е тайна, че в Европа се води война, Зоуи. И тя включва ирански и европейски високотехнологични фирми. А компютрите на лошите са едно от най-големите ни оръжия.

— Например?

— Няма да ти дам пример.

— Хипотетично поне?

— Хубаво. Да кажем, че един хипотетичен ирански ядрен експерт замине за участие в хипотетична конференция в Берлин. И да допуснем също така, че нашият хипотетичен учен разполага със записки на хипотетичния си лаптоп за това как може да се конструира ядрена бойна глава.

— Тогава едва ли ще повярваме на иранския президент, когато твърди, че програмата им е единствено за мирни цели.

— Точно така.

— А дали вече конструират бойна глава?

— Несъмнено — отговори Габриел. — И с всеки изминал ден са все по-близо до завършването й. Но за да бъдат ефективна ядрена сила, те се нуждаят от стабилен източник на високообогатен уран. А за тази цел са им необходими много центрофуги. И то качествени. Центрофуги, които не се развалят. Които се въртят на стабилна скорост. Които не са замърсени.

— Центрофугите на Мартин — промълви Зоуи.

Габриел не каза нищо. Зоуи хвърли поглед към часовника на нощното шкафче.

— Освен ако не искаш да ми помогнеш за тоалета, ще те помоля да излезеш.

— След минутка. — Той седна срещу нея. — Помни, Зоуи. Когато Михаил започне да действа, е много важно да не се озовеш някъде сама. Прикачи се към някого. Подхващай разговори. Най-лошо ще бъде, ако седиш встрани мълчалива или притеснена. Играй точно противоположното на притеснението. Бъди душата на компанията. Разбираш ли ме?

— Мисля, че ще се справя с това.

Габриел се усмихна за кратко, но после лицето му отново стана сериозно.

— А сега кажи ми какво става, в случай че разкрият Михаил.

— Моментално се отричам от него. Твърдя, че ме е подвел, за да му издействам покана. После се изнасям от приема при първа възможност.

— Даже и ако трябва да оставиш Михаил там.

За момент тя притихна.

— Моля те, не ме карай да повтарям това.

— Повтори го, Зоуи!

— Дори и ако трябва да оставя Михаил там.

— Никакво колебание, Зоуи! И в никакъв случай не поглеждай назад. А ако някой от бодигардовете на Мартин се опита да те сграбчи и да те отведе безшумно, направи скандал. Нека всички да разберат, че нещо не е наред. Тогава Мартин ще бъде принуден да те пусне. — Габриел направи пауза и после попита: — Разбираш ли ме, Зоуи?

Тя кимна.

— Кажи го.

— Ще вдигна скандал. И ще оставя Михаил там.

— Много добре. Имаш ли въпроси?

Тя поклати глава отрицателно.

Габриел се изправи и й подаде телефона.

— Включи го, когато изляза. И не се разделяй с него довечера.

Той тръгна към вратата.

— Впрочем имам един въпрос, господин Алон.

Той спря и се извърна.

— Какво се случи на онова поле край Лондон?

— Няма никакво поле край Лондон, Зоуи. Както и не съществува никаква обезопасена къща в Хайгейт. Човешкият ум е като басейн, Зоуи. Изваждаш запушалката и спомените изтичат.

Габриел се измъкна през вратата, без да каже и дума повече. Зоуи включи мобилния си телефон и започна да се облича.

* * *

Измежду многобройните логистични затруднения пред екипа беше изнамирането на подходящ автомобил, с който Зоуи и Михаил да отидат до приема. Опитаха се да наемат скъпо возило от Женева, но това се оказа невъзможно, понеже другите гости на Мартин Ландесман вече бяха сложили ръка на абсолютно всеки луксозен седан в кантона. Оставаше единствено спешно да купят кола. Габриел се зае лично с този въпрос, подбирайки черен, напълно оборудван мерцедес S-класа, за който плати със сертифициран чек от една от оперативните сметки на Навот в Цюрих. Когато вестта за придобивката достигна Хайгейт, Шамрон скочи като попарен. Не само че Службата бе платила сто двайсет и пет хиляди долара за една кола, а тя на всичкото отгоре бе германска!

Мерцедесът грациозно сви в автомобилната алея пред хотел „Кемпински“ точно в 18:15 ч. Зад волана бе седнал Яков. Той управляваше колата, сякаш бе тежък петролен танкер, преминаващ през бурни води. Веднага щом приключи маневрата, той излезе и съобщи на портиера, че е дошъл да вземе господин Данилов. Портиерът позвъни на господин Данилов, а той, на свой ред, се обади на госпожица Рийд и господин Олбрайт от „Маркъм Капитъл Адвайзърс“. Господин Олбрайт моментално изпрати кодирано съобщение до шефовете в Лондон, което гласеше: ПРЕДСТОЯЩО ОТПЪТУВАНЕ. След това хвърли поглед към екрана на лаптопа. Малка червена светлинка мигаше в югоизточния край на Вила Елма, на триста седемдесет и седем метра надморска височина.