Даниъл Силва
Аферата Рембранд (11)

10. Гластънбъри, Англия

Тримата слязоха по стълбите, застанаха един до друг на края на междинната площадка и мълчаливо се загледаха в засъхналата кръв.

— Имам снимки — изрече инспекторът, — но се боя, че не са за гнусливи.

Габриел мълчаливо протегна длан и пое комплекта следствени фотографии с размер 20×25 сантиметра: Кристофър Лидел със замръзнали в предсмъртен ужас очи; едър план на изходната рана в основата на гръкляна му; малка входна рана в центъра на челото. Харкнес продължаваше внимателно да наблюдава реакциите на Габриел, искрено заинтригуван от липсата дори и на помен от отвращение пред обезобразения труп. Габриел връчи фотографиите на Киара, а тя ги разгледа с почти същата безизразна физиономия и сетне ги върна на инспектора.

— Както виждате — рече той, — Лидел е прострелян двукратно. И двата куршума са излезли от тялото и са намерени при следствените действия. Единият беше забит в стената, а другият се намираше на пода.

Габриел огледа първо стената. Дупката от куршума беше на около метър височина от пода, в противоположния край на стълбището спрямо вратата на ателието горе.

— Допускам, че това е изстрелът през гръкляна му?

— Точно така.

— Деветмилиметров куршум?

— Явно сте на „ти“ с оръжията, господин Роси.

Габриел вдигна поглед към ателието на третия етаж.

— Значи убиецът е стрелял от горните стъпала?

— Още не разполагаме с окончателния доклад. Обаче ъгълът на входната рана, в съчетание с ъгъла на дупката в стената, ни кара да смятаме така. Съдебният лекар записа, че куршумът е застигнал жертвата откъм врата, раздробявайки четвъртия шиен прешлен и прекъсвайки гръбначния мозък.

Габриел отново разгледа следствените снимки.

— Ако се съди по нагара върху челото на Лидел, вторият изстрел е бил отблизо.

— Буквално от сантиметри — потвърди Харкнес. След това изгледа другия мъж и добави предизвикателно: — Ако не ме лъже паметта, професионалните наемни убийци го наричат „контролен изстрел“.

Габриел подмина забележката и попита дали някой от съседите не е дочул изстрели. Харкнес поклати отрицателно глава.

— Значи убиецът е използвал заглушител?

— По всичко личи.

Габриел клекна и като наклони леко глава, се зае да оглежда повърхността на междинната площадка. Точно под дупката от куршум на стената се виждаха миниатюрни люспи мазилка. Както и още нещо… Габриел остана приклекнал още няколко секунди, като се опитваше да си представи смъртта на Лидел, сякаш нарисувана от ръката на Рембранд. Сетне вдигна глава и обяви, че е видял достатъчно. Инспекторът загаси ксеноновия си фенер, при което Габриел небрежно се протегна надолу и лекичко прокара облечения си в латекс показалец по пода. Пет минути по-късно, когато вече се качваха с Киара в роувъра, ръкавицата бе скътана в джоба му, обърната наопаки.

— Току-що извърши сериозно престъпление — отбеляза Киара, докато Габриел включваше двигателя.

— Едва ли ще ми е последното.

— Дано да си е струвало.

— Определено!

Харкнес остана на прага, изпънат като войник на пост. Ръцете му бяха прибрани зад гърба, а очите му внимателно проследиха роувъра, който се изнасяше от комплекс „Хенли Клоуз“ с неприемлива скорост. Роси… Харкнес беше наясно, че името е фалшиво. Беше се досетил още в мига, щом ангелът бе слязъл от каляската си. Бяха го издали очите му — тези неспокойни зелени фенерчета, които сякаш прозираха през теб. А и тази походка… Ходеше, сякаш или напускаше мястото на някакво престъпление, каза си Харкнес, или се бе запътил да извърши друго. Но и какво въобще търсеше ангелът тъкмо тук, в Гластънбъри? И защо душеше около тази изчезнала картина? По-висшестоящите му бяха наредили да избягва да задава подобни въпроси на глас. Ала най-малкото можеше да поразсъждава наум. И може би някой ден щеше да му се удаде възможност да разкаже на колегите си, че се е здрависал с легендата. Даже си бе запазил и сувенир от срещата — следствените ръкавици, носени от ангела и неговата прекрасна съпруга.

Харкнес ги измъкна от джоба си. Странно, но преброи само три ръкавици. Къде ли се бе дянала четвъртата? Минути след като роувърът се скри от поглед, инспекторът се досети за отговора. Но какво можеше да стори? Да хукне подир тях? Да настоява да върнат ръкавицата? Едва ли. Висшестоящите бяха казали думата си. Бяха наредили на Харкнес да не диша във врата на ангела. И затова той си остана на мястото смълчан, със забити в земята очи, чудейки се какво ли си е скътал ангелът в тази проклета ръкавица.