Даниъл Силва
Аферата Рембранд (50)

49. Хайгейт, Лондон

Дори за разузнавателна служба, свикнала да работи под натиска на тиктакащия часовник, този път времето бе тревожно кратко. Имаха само три дни да превърнат британски разследващ журналист в професионален шпионин. Три дни да я подготвят. Три дни да я обучат в основите на занаята. И три дни да я научат как да извърши две важни процедури: едната с обезопасения мобилен телефон на Мартин Ландесман Nokia N900, а другата — с преносимия му компютър Sony VAIO Z.

Задачата се затрудняваше още повече от решението на Габриел да остави работния график на Зоуи непроменен. Целта беше да избегне всякакво нарушаване на дневния й режим. Това означаваше, че тя беше на разположение на екипа само по няколко часа вечер, и то след изтощителен ден в редакцията. Греъм Сиймор дискретно изрази съмнение дали ще бъде готова. Същото мислеха и американците, които сега следяха операцията отблизо. Но Габриел бе непреклонен. Зоуи имаше среща с Мартин в Париж след три дни. Откажеше ли срещата, той щеше да стане подозрителен. Ако пък я оставеше многократно да посещава Мартин с толкова тайни в главата, тя можеше да свърши като Рафаел Блох.

За класна стая Габриел избра познатата обстановка на обезопасената къща в Хайгейт, въпреки че когато Зоуи пристигна за първия си урок, мястото вече изобщо не приличаше на старомоден лондонски клуб. Стените бяха покрити с карти, снимки и диаграми, а стаите бяха заети от голяма група израелци, които повече приличаха на току-що завършили студенти, отколкото на опитни шпиони. Те поздравиха Зоуи, сякаш я очакваха от дълго време, а после се скупчиха около масата, за да вечерят набързо. Топлотата, която излъчваше екипът на Габриел, бе непресторена, въпреки че имената, зад които се криеха, не бяха истинските. Зоуи беше естествено привлечена от непринудения оксфордски възпитаник Йоси, макар че бе истински заинтригувана от привлекателната жена с дълга тъмна коса, представила се като Рейчъл.

Огромните ограничения в операцията принудиха Габриел да се откаже от обичайните методи на обучение и да състави наистина експресен курс по основи на шпионажа. Той започна веднага след вечеря, когато Зоуи беше поставена на своеобразен конвейер, който я прехвърляше от една стая в друга, от един инструктаж на друг. Учеха я на основните неща за тайното наблюдение и невербалната комуникация. Учеха я как да се движи на публични места и как да овладява емоциите и страховете си. Дадоха й и няколко урока по самозащита.

— Агресивността й е вродена — каза Римона на Габриел, докато притискаше плик със замразен грах над подутото си око — и удря страхотно с левия лакът.

Зоуи беше природно надарена, но те и не очакваха по-малко. Преди края на първата вечер екипът открито я обяви за изумително схватлива — голяма похвала. Благословена с уменията на елитен репортер, тя можеше да съхранява, да подрежда и да възпроизвежда огромно количество информация, и то със забележителна скорост. Дори Дина, която пазеше цяла база данни за тероризма в паметта си, беше впечатлена от способността на Зоуи да помни.

— Тя е свикнала да работи с крайни срокове — каза Дина. — Колкото по-силно я притискаме, толкова по-добре реагира.

Всяка вечер последната й спирка беше малкият кабинет на горния етаж. Там, насаме с Габриел, тя многократно репетираше процедурите, които представляваха същността на вербуването й.

— Ако успеем — обеща й Габриел, — светът на Мартин ще бъде като отворена книга. Една грешка обаче — предупреди я той, — и ще провалиш цялата операция и ще изложиш себе си на смъртна опасност.

Зоуи трябваше да приеме, че вълкът дебне непосредствено зад вратата, за да я хване в предателство. За да го победи, се изискваха скорост и спазване на пълна тишина. Скоростта се постигаше лесно; тишината се оказа много по-труднопостижима. Късно втората вечер най-накрая се получи — записът на упражнението не показа нищо доловимо от човешко ухо.

И все пак бързото обучение на Зоуи бе само една от грижите на Габриел. Трябваше да се наемат превозни средства, хората от допълнителния екип да заемат местата си и да се наеме безопасен апартамент на десния бряг на Сена, недалеч от хотел „Де Вил“. Получил плана за работа на британците, трябваше да посещава множество организационни срещи. Иранският екип от МИ6 също си осигури достъп до тези срещи. Същото направиха и представителите на Външно министерство и на Министерство на отбраната. И наистина всеки път, когато Габриел влезеше в Темс Хаус, тълпата изглеждаше по-голяма. Съществуваше явен риск да се работи в непосредствена близост до други разузнавателни служби. Същите тези служби внимателно следяха всяка възможна оперативна тенденция. За Габриел опасността нарастваше от факта, че живее и работи в безопасна квартира на МИ5. Макар Греъм Сиймор да отричаше подслушването на подготовката, Габриел беше сигурен, че всяка дума, произнесена от екипа му, бе записвана и анализирана от МИ5. Но такава бе цената на сътрудничеството срещу Мартин Ландесман. И цената на Зоуи.

Габриел остана верен на първоначалния план на операцията и неохотно позволи на Греъм Сиймор да поеме наблюдението на Зоуи. Въпреки възраженията на юристите, Сиймор разшири обхвата на наблюдението и включи телефона и компютъра на Зоуи в офисите на Файненшъл Джърнъл. Засечените обаждания и електронната кореспонденция не показаха липса на дискретност, нито породиха други съмнения. Нито откриха други пазени в тайна контакти, освен този с Мартин Ландесман, председател на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ в Женева.

По време на последната вечер в обезопасената къща в Хайгейт Зоуи изглеждаше по-съсредоточена от всякога. Като че ли изведнъж се беше уплашила от това, което й предстои, но с нищо не го показваше. Тя решително стъпи на конвейера на Габриел и бързо премина от стая в стая, от инструктаж на инструктаж. Както обикновено, вечерта й завърши в кабинета на горния етаж. Габриел загаси осветлението и внимателно слушаше, докато тя се упражняваше за последен път.

— Готово — каза тя. — Колко време отне?

— Две минути и четиринайсет секунди.

— Добре ли е?

— Много добре.

— Чу ли нещо?

— Нито звук.

— Приключихме ли?

— Не съвсем. — Габриел запали лампата и замислено я погледна. — Още не е твърде късно да промениш мнението си, Зоуи. Ще намерим друг начин да го хванем. И обещавам, че никой от нас няма да остане разочарован от теб.

— Може би аз ще бъда. — Тя замълча за момент. — Трябва да знаете нещо за мен, господин Алон. Взема ли някакво решение, аз държа на него. Никога не нарушавам обещанията си и мразя да правя грешки.

— Споделяме този недостатък.

— И аз така мислех.

Зоуи вдигна телефона за репетиции.

— Последни насоки?

— Екипът ми те е подготвил добре, Зоуи.

— Да, така е. — Вдигна поглед към него. — Но те не са ти.

Габриел взе телефона от ръцете й.

— Започнеш ли веднъж, движи се тихо и бързо. Не се оглеждай като среднощен крадец. Представяй си движенията на тялото си, преди да ги направиш. И не мисли за телохранителите. Ние ще се погрижим за тях. Трябва да мислиш единствено за Мартин. Мартин е твоя грижа.

— Не съм сигурна дали мога да се преструвам на влюбена.

— Хората по природа са лъжци. Лъжат и прикриват по хиляди пъти всеки ден, без дори да го осъзнават. Мартин Ландесман се оказа изключителен лъжец. Но с твоя помощ ще можем да го победим в собствената му игра. Умът е като басейн, Зоуи. Може да се пълни и изпразва по желание. Когато влезеш в апартамента му утре вечер, ние няма да съществуваме. Само Мартин. Просто трябва да си влюбена в него още една нощ.

— А след това?

— Връщаш се към стария си живот и се държиш, сякаш нищо не се е случило.

— А ако не е възможно?

— Умът е като басейн, Зоуи. Дръпваш запушалката и спомените изтичат.

С тези думи Габриел я придружи надолу по стълбите и й помогна да се качи на задната седалка на роувъра на МИ5. Както обикновено, Зоуи веднага включи мобилния си телефон, за да свърши още малко работа по време на краткото пътуване до дома й в Хампстед. Тъй като по-рано тази вечер телефонът й беше няколко минути във вещите ръце на Мордекай, сега екипът бе наясно с надморското равнище, на което се намираше Зоуи, както и с географската ширина и дължина и скоростта, с която се движеше. Чуваха всяка дума, която казваше на придружителя си от МИ5, а успяха да проследят и разговора, който проведе с главния си редактор Джейсън Търнбъри.

Пет минути след прекратяването на разговора бяха свалили съдържанието на имейла й, съобщенията и сведенията за интернет активността в продължение на няколко месеца. Откриха още няколко дузини снимки, включително една, направена преди около шест месеца, на която се виждаше Мартин Ландесман, гол до кръста, да се пече на слънце на терасата на вилата си в Гщаад.

Наличието на тази снимка в телефона на Зоуи провокира ожесточен спор в екипа на Габриел, проведен много сбито на разговорен иврит, така че никой слушател от МИ5 да не може да го разбере. Яков, чийто личен живот също беше много объркан, предложи моментално прекратяване на цялата операция.

— Има само една причина жена да пази подобна снимка. Тя все още е влюбена в него. Ако я пратиш в апартамента му утре вечер, тя ще повлече всички ни.

Но Дина, чието сърце бе разбивано много пъти в миналото, успокои Яков:

— Понякога жените обичат да се взират в мъжа, когото мразят, точно толкова, колкото и в този, когото обичат. Зоуи Рийд мрази Мартин повече, отколкото е мразила, когото и да било друг през целия си живот. Тя иска да го съсипе не по-малко от нас.

Странно наистина, но тъкмо Зоуи сложи край на спора няколко часа по-късно, когато Мартин й се обади от Женева да й каже, че с нетърпение очаква да я види в Париж. Разговорът беше кратък, а представянето на Зоуи — образцово. След като приключи разговора с него, тя веднага се свърза с Хайгейт, за да докладва за обаждането, и си легна, за да поспи няколко часа. Докато загасваше нощната лампа, промълви само една дума, която не остави никакво съмнение относно истинските й чувства към Мартин Ландесман:

— Негодник!

На следващата сутрин, когато Габриел пристигна в Темс Хаус, сякаш цялото правителство се бе събрало в конферентната зала на деветия етаж. След като беше подложен на суров разпит в продължение на цял час, трябваше да се закълне, че ако го заловят във Франция, няма да споменава нищо за американското и британското участие в аферата. Като не видя никакъв документ за подпис, Габриел вдигна дясната си ръка и бързо се измъкна през вратата. За голяма негова изненада, Греъм Сиймор настоя да го закара до гарата.

— На какво дължа тази чест? — попита Габриел, докато колата свиваше по Хорсфери Роуд.

— Исках да поговорим насаме.

— За какво?

— За мобилния телефон на Зоуи. — Сиймор го погледна и се намръщи. — Ти подписа документ, че ще оставиш наблюдението на нас, и го наруши в мига, в който се обърнахме.

— Наистина ли си мислиш, че ще я пусна в апартамента на Мартин, без да имаме звуково покритие?

— Просто махни устройството в мига, в който тя се върне безопасно на британска земя. Досега вървим без грешки. Предпочитам така и да продължим.

— Най-голямата издънка ще бъде, ако загубим Зоуи утре вечер в Париж.

— Но това няма да се случи, нали, Габриел?

— Няма, ако ръководя операцията по моя начин.

Сиймор се загледа през прозореца към Темза.

— Нали не трябва да ти напомням, че кариерата на доста хора е в твоите ръце, включително и моята? Прави каквото трябва, за да получиш достъп до телефона и компютъра на Мартин, но върни момичето ни цяло.

— Такива са намеренията ми, Греъм.

— Да — каза Сиймор хладно, — но знаеш какво казват за най-добре обмислените намерения на мишките и хората. Понякога се отклоняват и водят до катастрофални резултати. Ако има нещо, което правителството на Нейно величество никак не харесва, това са бедствията. Особено ако се случват във Франция.

— Искаш ли да дойдеш и лично да ръководиш?

— Както добре знаеш, Габриел, на мен ми е забранено да водя операции на чужда земя.

— Как успявате да съберете каквато и да било информация с тези правила?

— Ние не сме като теб, Габриел. Ние сме британци. Правилата ни карат да се чувстваме щастливи.