Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rembrandt affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
plqsak (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Аферата Рембранд

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Стилов редактор и коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-1115-8

История

  1. — Добавяне

17. Амстердам

Още щом видя дома на Лена Херцфелд, Габриел разбра, че тя страда от някакво душевно разстройство. Мястото беше спретнато, подредено и стерилно, но при все това някак ненормално. Първото свидетелство за това бе състоянието на всекидневната. Подобно на повечето холандски салони, тя бе компактна като в творба на Вермеер. И въпреки това, с прилежно подреждане на мебелите и внимателен подбор на цветове — ярко, даже клинично бяло — Лена бе съумяла да избегне усещането за претрупаност или клаустрофобия. Нямаше декоративни стъклени съдове, нито купи с бонбони, нито пощенски картички, нито дори една-единствена снимка. Сякаш Лена Херцфелд бе спусната на това място сама, без родословие, без предци, без минало. Нейният дом не беше точно дом, помисли си Габриел, а по-скоро нещо като индивидуално болнично помещение, в което тя се бе затворила за постоянно.

Тя настоя да им приготви чай. След малко го донесе, както можеше да се очаква, в бял чайник и с бели чаши. Настоя също така Габриел и Киара да я наричат простичко Лена. Обясни им, че е работила като учителка в държавно училище и в продължение на трийсет и седем години и ученици, и колеги неизменно са се обръщали към нея с „госпожице Херцфелд“. След пенсионирането си бе установила, че й липсва да чува кръщелното си име. Габриел отстъпи пред желанието й, макар че от време на време — било от възпитание, било от уважение — все пак се скриваше зад формалността на фамилното й име. Когато се наложи да представи себе си и младата си красива спътница, той разбра, че не му е възможно да върне свойския жест на Лена Херцфелд. Затова реши да използва едно старо свое оперативно име и набързо скалъпи прикритието си. Тази вечер се казваше Гидеон Аргов, служител в малка частна организация, чиято дейност бе да прави проучвания на различни финансови и имотни въпроси, породени от холокоста. Предвид чувствителното естество на тези проучвания и възникващите от тях проблеми със сигурността не беше възможно да се навлиза в повече подробности.

— От Израел ли сте, господин Аргов?

— Там съм роден. Но сега живея предимно в Европа.

— Къде в Европа, господин Аргов?

— Предвид естеството на занятието ми, куфарът е моят дом.

— А сътрудничката ви?

— Толкова време изкарваме заедно, че нейният съпруг подозира, че сме любовници.

— И такива ли сте?

— Любовници? Де този късмет, госпожице Херцфелд!

— Лена, господин Аргов. Наричайте ме Лена, ако обичате.

Оцелелите от холокоста трудно споделят своите тайни. Обикновено ги барикадират зад заключени врати, където се крият много рискове за всеки, дръзнал да се домогва до тях. Това означаваше, че вечерта щеше да премине в своего рода дискретен разпит. Габриел знаеше от опит, че най-сигурният път към провала бе да си позволи твърде силен натиск. Той започна с непринудена странична забележка колко много се е изменил градът от последната му визита. В отговор Лена Херцфелд се впусна в разкази как е изглеждал Амстердам преди войната.

Нейните предци дошли в Нидерландия към средата на седемнайсети век, бягайки от убийствените погроми на казаците в Източна Полша. Макар като цяло Холандия тогава да била толерантна към прииждащите бежанци, евреите били изолирани от повечето отрасли на холандската икономика и били принудени да се захванат с търговия. Повечето амстердамски евреи били под равнището на средната класа и едва свързвали двата края. Семейство Херцфелд работели като амбулантни търговци и магазинери чак до втората половина на деветнайсети век, когато Абрахам Херцфелд решил да се пробва в търговията с диаманти. Той успял да разгърне добър бизнес и го завещал на сина си Якоб, под чието управление дейността преживяла успешен и главоломен ръст. През 1927 г. Якоб се оженил за девойка на име Сузана Аронс и двамата се преместили от тесничкия си апартамент на Йоденбрестраат в огромната къща на „Плантаге Миденлан“. Четири години по-късно Сузана родила първата им дъщеря — Лена. След още две години се появило и второто момиче — Ракел.

— Макар да изповядвахме юдаизма, на практика ни асимилираха много успешно. Пък и ние не бяхме особено религиозни. Палехме свещи на шабат, но като цяло ходехме на синагога само по празници. Баща ми не беше нито с брада, нито носеше кипа, а храната ни съвсем не бе кашер. Със сестра ми посещавахме държавно холандско училище. Много от нашите съученици така и не разбраха, че сме евреи. Особено това се отнасяше за мен. Виждате ли, господин Аргов, когато бях малка, косите ми бяха руси.

— А на сестра ви?

— Сестра ми имаше кафяви очи и прекрасни тъмни коси. Също като вашите — добави тя, като погледна към Киара. — Със сестра ми можехме да минем за близначки, ако не бяха косите и очите ни.

Лицето на Лена Херцфелд горестно помръкна. Габриел се изкушаваше да пришпори разговора по-нататък. Знаеше обаче, че ще е грешка. Затова помоли Лена Херцфелд да опише семейния си дом на ул. „Плантаге Миденлан“.

— Живеехме в удобства — отговори тя, сякаш благодарна за смяната на темата. — Някои биха казали, в охолство. Но баща ми не обичаше да говори за пари. Казваше, че те нямат значение. И действително си позволяваше само един лукс. Той обожаваше картини. Къщата ни бе пълна с художествени творби.

— Спомняте ли си този Рембранд?

Тя се поколеба, но после кимна утвърдително.

— Беше първата голяма придобивка на татко. Окачи я във всекидневната. Всяка вечер сядаше в креслото си и й се възхищаваше. Родителите ми бяха много отдадени един на друг, но баща ми толкова обичаше тази картина, че понякога майка ми се преструваше, че ревнува. — Лена се усмихна леко. — Тази творба караше всички ни да се чувстваме щастливи. Но скоро след като тя се появи вкъщи, ситуацията около нас започна да се влошава бързо. Кристалната нощ… Австрия… Полша… И накрая, самите ние…

За много от жителите на Амстердам германската инвазия на 10 май 1940 г. дошла като истински шок, понеже Хитлер обещавал да пожали Холандия срещу обещанието й да запази неутралитет. През последвалите дни на хаос семейство Херцфелд се опитало на няколко пъти да избяга в Белгия — първо с кораб, а после и със сухопътен транспорт. Нищо не се получило, разбира се, и към вечерта на петнайсети май те се върнали обратно в къщата си на улица „Плантаге Миденлан“.

— Бяхме като в капан — каза Лена Херцфелд, — заедно с още сто и четиридесет хиляди холандски евреи.

За разлика от Франция и Белгия, които били поставени под военен контрол, Хитлер решил, че Нидерландия ще бъде управлявана от гражданска администрация. Той поверил задачата на райхскомисар Артур Зайс-Инкварт — фанатичен антисемит, който по-рано управлявал Австрия след Аншлуса от 1938 г. След броени дни започнали да валят декрети. Първата безобидно звучаща заповед забранявала на евреи да служат като отговорници в местната противовъздушна отбрана. След това им било наредено да напуснат столицата Хага и да се изтеглят от уязвимите крайбрежни райони. През септември били забранени еврейските всекидневници. През ноември всички евреи, работещи в държавните служби — в това число и заетите в системата на образованието и на телефонните услуги, — били масово уволнени. Малко по-късно, през януари 1941 г., пристигнал и най-злокобният дотогава нацистки декрет. Всички живеещи в Холандия евреи получили едномесечен срок, за да се регистрират в бюрата по преброяване на населението. Всеки, който откажел да го стори, бил заплашен със затвор и конфискация на имуществото.

— Това преброяване осигури на германците подробна карта с имената, адреса, възрастта и пола на всеки живеещ в Холандия евреин. Напълно наивно им предоставихме ключа за собственото ни унищожение.

— Баща ви също ли се регистрира?

— Отначало не искаше да изпълни нареждането, но после стигна до заключението, че няма избор. Живеехме на централно място в известния еврейски квартал на града.

Преброяването било последвано от лавина нови постановления, чиято цел била още повече да изолират, да унижат и да ограбят евреите в Холандия. Категорично им било забранено да даряват кръв. Не можели да влизат в хотели или да се хранят в ресторанти. Били изгонени от театри, обществени библиотеки и дори от изложбени зали. Било им забранено да работят на стоковата борса. Не можели да притежават собствени гълъби. На децата бил отказан достъпът до „арийските“ учебни заведения. Евреите били принудени да продават собствения си бизнес на неевреи. Заповядали им дори да предадат целите си колекции от предмети на изкуството и всичките си скъпоценности, с изключение на брачните халки и джобните часовници. Спестяванията си трябвало да вложат в банка „Липман, Розентал & Ко“, която доскоро била собственост на евреи, но вече се намирала в ръцете на нацистите.

Най-драконовското постановление бил Декрет 13, издаден на 29 април 1942 г., според който всички евреи над шестгодишна възраст били задължени да носят жълтата Звезда на Давид всеки път, когато излизали на обществено място. Символът трябвало да се зашие — не да се закачи, а да се зашие! — на връхната дреха, над лявата част на гърдите. Като допълнително унижение евреите трябвало да плащат по четири холандски цента за всяка звезда плюс отрязък от книжката с купони за плат.

— Майка се опитваше да го представи като игра, за да не се уплашим. Когато носехме тези звезди из квартала, се преструвахме на много горди. Това обаче не успя да ме заблуди. Току-що бях станала на единайсет и макар да не знаех какво предстои, предусещах, че сме в голяма опасност. Но заради сестра ми все пак се преструвах. Ракел си харесваше жълтата звезда. Казваше, че когато я носи, усеща как Божиите очи ни гледат.

— А баща ви спази ли нареждането да предаде всичките си картини?

— Предаде всичко, освен Рембранд. А него го извади от рамката и го скри на тавана заедно с една кесия с диаманти, които бе припечелил от продажбата на бизнеса си на свой конкурент. Помня как майка плачеше, когато семейните ни ценности се изнасяха от къщи. Но татко казваше да не се безпокоим. Никога няма да забравя думите му: „Това са просто вещи. По-важното е да се държим един за другиго. Това никой не може да ни го отнеме“.

Междувременно постановленията се сипели непрекъснато. На евреите се забранявало да напускат домовете си нощем. Не можели повече да влизат в жилищата на не-евреи. Категорично им се забранявало да използват улични телефони. Достъпът им до влакове и трамваи бил прекратен. И тогава, на 5 юли 1942 г., т.нар. Централна служба за еврейска емиграция на Адолф Айхман разпространила комюнике, според което четири хиляди евреи били избрани за „трудова повинност“ в Германия. Разбира се, това било лъжа. Така започнали депортациите.

— И вашето семейство ли получи такова нареждане?

— Не веднага. Първите имена бяха на германски евреи, които бяха потърсили убежище в Холандия след трийсет и трета година. Нашите имена започнаха да се появяват чак през втората седмица на септември. Получихме известие, че трябва да се явим на Централната гара в Амстердам, и много конкретни инструкции какъв багаж да си опаковаме. До ден-днешен си спомням изражението на татко. Знаеше, че е пристигнала смъртната ни присъда.

— И какво направи?

— Отиде на тавана и донесе платното на Рембранд и кесията с диаманти.

— А след това?

— Разшихме звездите от дрехите си и минахме в нелегалност.