Даниъл Силва
Аферата Рембранд (35)

34. Буенос Айрес

През нощта на 13 август 1979 г. аржентинската поетеса, виолончелистка и именита дисидентка Мария Еспиноса Рамирес бе изхвърлена през товарния отсек на един военен самолет, летящ на две хиляди метра височина над Южния Атлантически океан. Секунди по-рано командващият офицер бе разсякъл корема й с мачете — варварски акт, който гарантираше, че трупът й ще се напълни с вода и ще остане завинаги на дъното на океана. Неин съпруг бе прословутият антиправителствен журналист Алфонсо Рамирес. В продължение на месеци той така и не научи за изчезването на Мария, тъй като също се намираше в ръцете на военната хунта. Ако не бе намесата на Амнести Интернешънъл, които водеха неуморна кампания за насочване на общественото внимание върху Рамирес, той безспорно щеше да последва участта на жена си. Вместо това обаче, повече от година след като го бяха заловили, той бе освободен, при условие че повече никога няма да се занимава с политика. „Мълчанието е стара традиция в Аржентина — обявиха генералите на всеослушание при освобождаването му. — Ние сме убедени, че сеньор Рамирес ще прояви зрелост и ще оцени очевидните ползи от него.“

Друг на негово място сигурно щеше да спази съвета на генералите. Но Алфонсо Рамирес, подтикван от ярост и скръб, поведе неустрашима кампания срещу хунтата. Неговата борба не приключи със сгромолясването на режима през 1983 г. Измежду многото мъчители и убийци, които бяха изобличени с негова помощ през следващите няколко години, бе и същият онзи офицер, носещ вина за смъртта на Мария. Когато съдебният състав го призна за виновен, Рамирес заплака с глас. Плачът го разтърси отново, когато минути по-късно съдът присъди на убиеца само пет години затвор. От стълбището пред съдебната палата Рамирес оповести, че цялата правна система на Аржентина сега лежи погребана на дъното на океана заедно с останалите изчезнали. По-късно същата вечер той се прибра у дома и завари апартамента си опустошен, а ваната — напълнена догоре с вода. На дъното й бяха поставени няколко снимки на съпругата му, разкъсани наполовина.

След като се утвърди като един от най-значимите активисти за защита на правата на човека в Латинска Америка, а и в световен мащаб, Алфонсо Рамирес насочи своето внимание към изобличаването на още един аспект от историята на Аржентина — нейните близки връзки с нацистка Германия. През 2006 г. той издаде историческия си шедьовър Убежище на злото. В него описваше в подробности как едно подмолно споразумение между правителството на Перон, Ватикана, SS и американските тайни служби след войната бе осигурило свободен пристан в Аржентина за хиляди военнопрестъпници. Книгата също така съдържаше описание как Рамирес си е сътрудничил с израелските разузнавателни служби за разобличаването и залавянето на нацисткия престъпник Ерих Радек. Измежду многото детайли, които Рамирес не включи в изложението си, беше името на легендарния израелски агент, с когото бяха работили.

Макар заради книгата да стана милионер, Рамирес все пак устоя на изкушението да се засели в хубавите северни квартали и продължи да живее в южното предградие Сан Телмо. Домът му представляваше здание в парижки стил с вътрешен двор и вито стълбище, покрито с овехтял килим. Този апартамент му служеше и за жилище, и за кабинет, а стаите му бяха претъпкани догоре с десетки хиляди опърпани документи и досиета. Според слуховете личните архиви на Рамирес бяха съизмерими по обем с държавните. И все пак за всички тези години, през които бе тършувал из мрачното минало на Аржентина, той все още не бе решил да компютъризира архива си или поне да го организира по някакъв начин. Рамирес смяташе, че в хаоса се крие и разковничето към неговата сигурност. Това негово убеждение намираше и практическо потвърждение. Много пъти заварваше всичките си папки разхвърляни, но при все това досега никога не се бе случвало негов противник да успее да му открадне важен документ.

Част от всекидневната все пак бе разчистена от исторически архиви. Именно тук Рамирес покани да се настанят Габриел и Киара. В единия ъгъл, точно където го бе оставила в нощта на отвличането й, все още стоеше виолончелото на Мария, покрито с прах. На стената над него висяха окачени две страници с поезия, изписани на ръка и рамкирани зад стъкло. Имаше и фотография на самия Рамирес от деня на освобождаването му от затвора. Изпитият мъж от снимката почти не приличаше на домакина им. Висок и широкоплещест, той по-скоро изглеждаше като човек, борещ се с машини и бетон, отколкото като идеалист и писател. Единствената му проява на суета бе гъстата сива брада, която според десните му критици го правеше по-скоро да изглежда като кръстоска между Фидел Кастро и Карл Маркс. Рамирес не приемаше това сравнение като обида. Като заклет комунист, той боготвореше и двамата.

Въпреки изобилието от безценни документи в апартамента си, Рамирес беше разсеян и даже безразсъден пушач, който вечно забравяше запалени цигари по пепелниците или по ъглите на масите. Незнайно как, Алфонсо си спомни каква погнуса изпитва Габриел от тютюна и съумя да устои на изкушението да запали. Разговорът им скачаше от тема на тема — от състоянието на аржентинската икономика в момента през новия американски президент до отношението на Израел към палестинците, което той самият, разбира се, считаше за ужасяващо. Накрая, докато първите капки следобеден дъжд започнаха да се събират на малки локвички върху прашасалия перваз, Алфонсо си припомни на глас онзи следобед преди няколко години, когато бе завел Габриел до архивите на аржентинската Имиграционна служба. Там двамата бяха открили в един прояден от плъхове кашон с разпадащи се документи доказателство, което доведе до откритието, че смятаният за мъртвец Ерих Радек всъщност се радва на добро здраве под друго име в елитен квартал на Виена.

— Има едно нещо, което ясно си спомням от този ден — каза сега Рамирес. — Където и да отидехме с теб, все ни следваше една красива девойка на мотоциклет. Носеше каска през цялото време, та така и не зърнах лицето й. Но до ден-днешен си спомням краката й. — Той хвърли поглед към Киара и после пак към Габриел. — Видимо е, че вашата връзка надминава професионалните измерения.

Габриел кимна, макар че изражението му показваше нежелание да навлизат повече в тази тематика.

— И какво ви доведе в Аржентина този път? — поинтересува се Рамирес.

— Направихме кратка дегустация в Мендоса.

— Харесахте ли си нещо?

— Бодега де ла Марипоса Резерва.

— От две и пета или две и шеста?

— От две и пета.

— И аз съм го пробвал. Даже ми се удаде възможност да се запозная и със собственика на избата. Виждали сме се неколкократно.

— Харесваш ли го?

— Да — потвърди Рамирес.

— А вярваш ли му?

— Колкото на всеки друг. Но преди да продължим по-нататък, нека очертаем параметрите на този разговор.

— Също както миналия път. Сега ти ми помагаш, а впоследствие и аз на теб.

— Какво търсите по-конкретно?

— Информация за един аржентински дипломат, загинал в Цюрих през шейсет и седма година.

— Изглежда, говориш за Карлос Вебер? — усмихна се Рамирес. — А и предвид скорошното ви пътуване до Мендоса, бих предположил, че се интересувате от изчезналото богатство на някогашния SS-хауптщурмфюрер Курт Фос?

— Съществува ли то въобще, Алфонсо?

— Естествено, че съществува. Депозирано е в банка „Ландесман“ в Цюрих между 1938-а и 1945 година. Карлос Вебер загина през шейсет и седма, докато се опитваше да го донесе в Аржентина. А аз разполагам с писмени доказателства за това.