Даниъл Силва
Аферата Рембранд (60)

59. Хайгейт, Лондон

Подобно на цялостния дух на операция „Шедьовър“, романтичната им връзка беше като същинска вихрушка. Двамата обядваха заедно, гледаха витрините по Ню Бонд Стрийт заедно, обикаляха сергиите на Ковънт Гардън заедно. Дори бяха забелязани да се шмугват в ранна следобедна прожекция на филм на Лестър Скуеър, хванати за ръце. Пословично потайна на работното си място по отношение на личния си живот, Зоуи не се хвалеше с новата си връзка. Всички обаче бяха единодушни, че настроението й в офиса видимо се е подобрило. Това провокира разгорещени, макар и неинформирани предположения сред колегите й относно самоличността на новия й любовник и източниците на неговото състояние. Някой подхвърли, че е натрупал пари в бизнеса с недвижими имоти в Москва, преди да рухнат пазарите. Според другиго богатството му се дължеше на руския петрол. А от средата на редакторския екип плъзна напълно необоснованият слух, че е оръжеен контрабандист — също като покойния Иван Харков, бог да помилва клетата му душа.

От екипа на Файненшъл Джърнъл така и нямаше да научат истинската самоличност на високия и поразително красив руснак, с когото Зоуи се разхождаше из града. Нито пък колегите й щяха да открият, че новата двойка прекарва повечето от времето си в една червена тухлена викторианска сграда в задънена уличка на Хайгейт. Всички въпроси на Зоуи за успеха на парижката операция получиха отговор броени секунди след нейното завръщане, понеже първият глас, който чу във всекидневната, бе този на Мартин Ландесман. Той звучеше от компютърни тонколони в ъгъла на помещението и щеше да продължи да звучи без никакво прекъсване през следващите три дни. Макар Зоуи да изпита удовлетворение, че старанията й са дали реален плод, неспирният глас на Мартин сериозно я притесняваше. Да, мислеше си тя, Мартин наистина си бе заслужил това неканено нахлуване в личните му дела. Но Зоуи не можеше да се отърси от неудобството, породено от огромната роля на подслушването за съвременните тайни служби. Мобилната технология бе осигурила на властите способност да следят думите, писмата, а в известен смисъл даже и мислите на своите граждани. А съвсем доскоро това звучеше като научна фантастика. Прекрасният нов свят^[1] определено бе настъпил.

Агентите бяха почти същите като миналия път, но с две нови попълнения. Единият бе мъж на около осемдесет години с помътнели от възрастта очи; другият бе с червеникаворуса коса и телосложение на тежкоатлет. Зоуи мигновено разбра, че са хора с влияние. Така и нямаше да й кажат, че това са бившият и настоящият шеф на израелските тайни служби.

Макар ролята й за Женева да бе предимно за осигуряване на достъп, Зоуи трябваше да бъде подготвена за най-лошия възможен сценарий. Затова експедитивното й обучение изискваше най-вече тя да заучи една трагична история. В нея се разказваше за привлекателен руснак на име Михаил Данилов, който й бе завъртял главата. Той се бе възползвал от уязвимостта й и я бе подмамил да го покани на галаприема на Мартин Ландесман. Този разказ, припомняше й отново и отново Габриел, можеше да се окаже единствената защита на Зоуи, ако операцията не се развиеше по план. Това бе и предназначението на разходките по Ню Бонд Стрийт и Ковънт Гардън, както и посещението на киното на Лестър Скуеър.

— Искам да съхраниш всяка подробност за подлата му постъпка в уникалния си ум — казваше й Габриел. — Научи ги така, сякаш лично си изживявала и си описвала тези неща.

За разлика от повечето бързи курсове за подготовка, през последните занимания в Хайгейт информацията не течеше само еднопосочно. Даже напротив, ролите се размениха по много интересен начин. Зоуи успяваше да допринесе изключително много за процеса на планирането, тъй като единствена измежду всички присъстващи някога бе влизала в очарователната резиденция на Мартин край Женевското езеро. Именно Зоуи ги запозна с входния протокол на главната порта откъм Рю де Лозан и им описа вероятното разположение на охранителите вътре в имението. Шамрон беше толкова впечатлен от презентацията й, че се обърна към Навот със съвет да помислят дали да не бъде привлечена за постоянно към Службата.

— Изпитвам чувството, че нашите британски партньори няма да са особено щастливи от подобно развитие — отговори Навот.

— Партньорството между тайните служби е като брака поради физическо привличане, Узи. То гори ярко и краткотрайно. И винаги свършва зле.

— Не знаех, че си и брачен консултант, шефе.

— Аз съм шпионин, Узи. Тайните на човешкото сърце са неразривна част от работата ми.

Присъствието на толкова много силни личности в такова ограничено пространство спокойно можеше да се превърне в рецепта за катастрофа. Ала през по-голямата част от тези три дни на подготовка обстановката се запази в рамките на добрия тон, поне докато Зоуи бе там. Габриел продължи да контролира оперативното планиране, но Навот седна на масата за преговори с останалите агенции. В много отношения това бе първата важна проява на Узи Навот като ръководител. Всички, които наблюдаваха поведението му при тези срещи, останаха искрено впечатлени от неговата целеустременост и присъствие на духа. Единодушно бе мнението, че при него Службата ще е в добри ръце през идните години — освен ако, разбира се, обещаващата му кариера не преживееше крушение заради евентуален провал на операцията край Женевското езеро.

Именно спомените за минали крушения не даваха мира на Габриел по време на тези дни в Хайгейт. Отново и отново той предупреждаваше членовете на екипа си да не се отдават на самодоволство след предишната сполучлива операция в Париж. Сега им предстоеше да играят на терена на Мартин. Всички предимства щяха да бъдат на негова страна. Подобно на своя баща, Мартин Ландесман бе доказал, че може да използва насилие, ако бъде заплашен от разобличаване. Вече бе убил един журналист заради въпроси за тайните му сделки с Иран. Със сигурност би убил и други репортери. Дори и такива, които междувременно са споделяли леглото му.

От време на време обаче Габриел се спираше и поклащаше глава в почуда колко странен път бе изминал, за да стигне дотук. Път, който бе започнал в Амстердам, в светлата бяла стая у Лена Херцфелд. Лена рядко напускаше мислите на Габриел, а същото се отнасяше и за списъка от имена и номера на сметки, който неизменно му беше подръка. Кац, Щерн, Хирш, Гринберг, Каплан, Коен, Клайн, Абрамовиц, Щайн, Розенбаум, Херцфелд… Шамрон бе започнал да ги нарича „невидимите членове в екипа на Габриел“.

Самият Шамрон демонстрираше възхитително самообладание между стените на къщата, но когато с Габриел излизаха за около час всеки ден и сядаха на дървената пейка на Парламънт Хил, той споделяше с него своите опасения за предстоящата операция. При последното им излизане Ари изрази загриженост относно избора на водещ агент в случая.

— Цялата ти операция сега зависи от едно ключово решение, което трябва да вземе Михаил. Дали ще съумее да проникне чисто в кабинета на Мартин и да остане там час и петнайсет минути, без никой да забележи отсъствието му? Една погрешна стъпка — и ще се получи паметна вечер.

— Опасяваш се да не действа твърде агресивно ли?

— Не непременно. Михаил бе съсипан при завръщането си от Русия. Почти толкова зле, колкото вие двамата с Киара. След всичко онова, което му се случи в брезовата горичка, е възможно и да се окаже неподготвен да поема необходимите за задачата рискове.

— Преминал е обучение и в Саярет Маткал, и в Службата, Ари. Когато престъпи прага на Вила Елма утре вечер, той вече няма да е Михаил Абрамов. Ще се казва Михаил Данилов и ще е руски милионер, кавалер на Зоуи Рийд.

— А действително ли беше толкова належащо да дариш сто хиляди евро от моите пари за фондацията на Мартин?

— Беше по настояване на господин Данилов.

— Така ли?

— Господин Данилов пожела да направи подходящо първо впечатление. Освен това той не е човек, който би допуснал да го вземат за авантаджия. Господин Данилов е доста заможен човек. И винаги държи да си плаща сметката.

— Да се надяваме тогава, че господин Данилов ще вземе правилното решение дали да хакне онзи компютър или не. От него зависи не само съдбата на Зоуи, но и тази на твоя добър приятел Узи Навот. — Шамрон запали цигара. — Дочувам, че вече е успял да си спечели благоразположението и уважението на Темс Хаус и Воксхол Крос.

— А твоето?

— Признавам, че съм впечатлен от дебюта на Узи на международна сцена. Ако тази операция пожъне успех, ще се запомни като един от най-големите триумфи в историята на Службата. И като си помислиш, че Узи всъщност се опита да я спре, преди да е започнала… — Ари погледна към Габриел. — Може би следващия път той няма да позволи на егото си да му попречи, когато се опитваш да му кажеш нещо.

Габриел не отговори.

— Виждам, че не си включил жена си в екипа за Женева — каза Шамрон. — Допускам, че не е от недоглеждане.

— И тя не е особено доволна, но ми се иска да остане тук с теб и Узи.

— А може би и ти трябва да сториш същото. — Шамрон дръпна няколко пъти от цигарата, без да каже нищо. — Предполагам, няма нужда да ти припомням, че съвсем наскоро вече бе на операция в Швейцария. Или че по същото време се проля и много кръв. Има вероятност швейцарците да следят последните ти визити в тяхната страна. Което пък означава, че ако утре вечер конците се оплетат, може и да не успея да те измъкна толкова бързо.

— Няма да позволя друг да води операцията в Женева, Ари.

— Предполагах, че ще отговориш така. Само гледай да съблюдаваш единайсетата заповед неотлъчно: „Не позволявай да те заловят“.

— Имаш ли други полезни препоръки?

— Върни жива Зоуи Рийд. — Шамрон пусна цигарата си на земята. — Не ми се иска лондонският дебют на Узи да приключи още на премиерната вечер.

* * *

Ако изобщо съществуваше някаква пукнатина в подготовката на Службата, това беше въпросът с паспортите. В повечето случаи израелските агенти под прикритие не можеха да използват израелски паспорти, понеже гражданите на Израел не се допускаха в държавите, където се провеждаха операции — или какъвто бе случаят с Швейцария, понеже местните власти бяха особено подозрителни към тях. Ето защо, след бурни преговори, се взе решението всичките осмина членове на женевския екип да пътуват с фалшиви американски или британски паспорти. Жестът беше великодушен, но необходим. Той гарантираше, че операцията няма да се провали още при летищния паспортен контрол. Въпреки това, Габриел реши да предприеме и другата рутинна за Службата мярка, като изпрати екипа си към Женева с три различни полета по три различни маршрута. Някои традиции просто умираха трудно даже и в този модерен свят.

Собственият му полет беше KLM1022, заминаващ от Лондон в 17,05 ч. След кратко прехвърляне в Амстердам, което Габриел намери за уместно стечение на обстоятелствата, самолетът му щеше да пристигне на международното летище в Женева в десет вечерта. Според американския му паспорт той се казваше Джонатан Олбрайт, а според купчината визитки в куфарчето му бе служител на хедж фонд в град Гринуич, Кънектикът. Носеше дрехи, които не му принадлежаха, и оперативни диаграми, които не разбираше. Така че когато този следобед Габриел излезе за последен път от обезопасената къща в Хайгейт, абсолютно всичко около него бе лъжа. Всичко, с изключение на прекрасната жена с буйни тъмни коси, която го гледаше от прозореца на втория етаж. Както и списъкът с имена и сметки, внимателно скътан в джоба на куфарчето му.