Даниъл Силва
Аферата Рембранд (46)

45. Темс Хаус, Лондон

Конферентната зала беше огромна, също както и правоъгълната маса, която я изпълваше. Шамрон седеше на обичайното си място. В директорския въртящ се стол той изглеждаше почти дребен. Погледът му се рееше към другата страна на реката, където беше главната квартира на МИ6, сякаш излязла от страната Оз. Габриел седна до него. Ръцете му бяха плътно скръстени, а очите му се стрелкаха към двамата мъже от другата страна на масата. Отляво, облечен в сако не по мярка и омачкан габардинен панталон, беше Ейдриън Картър, директор на Националната тайна служба на ЦРУ. Отдясно бе Греъм Сиймор, заместник-директор на МИ5.

Четиримата мъже около масата съставляваха своеобразно тайно братство. Въпреки че всеки оставаше лоялен към собствената си страна, дълбоката връзка между тях се простираше отвъд границите на времето и изменчивите прищевки на политическите им господари. Те изпълняваха неприятните задачи, които всички други избягваха, и чак по-късно мислеха за последствията. Бяха воювали един за друг, бяха убивали един за друг, а в някои случаи бяха проливали и собствената си кръв. По време на множеството съвместни операции, всичките съпроводени с изключителен стрес, те бяха изградили и свръхестествена способност да четат мислите си. В резултат и за Габриел, и за Шамрон бе болезнено ясно, че на англо-американската страна на масата съществува напрежение.

— Проблем ли има, господа? — попита Шамрон.

Греъм Сиймор погледна Картър и се намръщи.

— Както обичат да казват американските ни братовчеди, изпаднал съм в немилост.

— Пред Ейдриън?

— Не — прекъсна го бързо Картър. — Ние с Греъм се разбираме. В Белия дом са му ядосани.

— Наистина ли? — Габриел погледна Сиймор. — Това си е постижение, Греъм. Как го постигна?

— Снощи американците претърпяха провал в разузнаването си. Сериозен провал — обясни той. — Белият дом е преминал в режим на ограничаване на щетите. Страстите са разгорещени. Търсят се виновници. И изглежда, повечето обвинителни погледи са насочени към мен.

— Какъв провал?

— Пакистански гражданин, който често пребивава в Обединеното кралство, е направил опит да се взриви в самолета от Копенхаген за Бостън. За щастие той е бил съвсем некадърен, а пък и самите пътници вече са доста нащрек. Добре че хората са взели нещата в свои ръце.

— А защо са ядосани на теб?

— Хубав въпрос. Преди няколко месеца предупредихме американците, че този човек се свързва с известни радикални организации и вероятно се подготвя за атака. Но според Белия дом, не съм бил достатъчно настойчив в предупрежденията си. — Сиймор впери поглед в Картър. — Разбира се, можех да пусна кратко съобщение и в Ню Йорк Таймс, но май щеше да е прекалено.

Габриел се обърна към Картър:

— И впоследствие?

— От наша страна някой изписал името му неправилно, когато го въвеждали в списъка на заподозрените активисти.

— И затова не е попаднал в черния списък на летищата?

— Точно така.

Греъм Сиймор поклати глава изумено.

— Едно хлапе на десет години не може да извади името си от този черен списък. А в същото време аз не успявам да вкарам в него името на доказан активист на джихада. Стана тъкмо обратното. Дали му безсрочна виза и му позволили да се качи на самолета с еднопосочен билет и експлозив в ръчния багаж.

— Вярно ли е, Ейдриън? — попита Габриел.

— Накратко, да — неохотно призна Картър.

— Тогава защо си го изкарвате на Греъм?

— Политическа целесъобразност — каза Картър без никакво колебание. — В случай че не си забелязал, около новия ни президент има влиятелни хора, които твърдят, че вече не съществува война срещу тероризма. Всъщност тези думи вече дори не е позволено да се произнасят. Затова, щом нещо се обърка…

— Влиятелните хора около президента си търсят изкупителна жертва.

Картър кимна.

— И са си избрали Греъм Сиймор?! — скептично попита Габриел. — Лоялен приятел и съюзник, с когото сте били рамо до рамо от самото начало на войната с тероризма?

— Посочих този факт на президентския съветник за борба с тероризма, но той не е в настроение да слуша. Напоследък столът му доста се клати. А иначе Греъм ще оцелее. Той е единственият човек в западното разузнаване, който се е задържал по-дълго от мен.

Телефонът на Сиймор тихо забръмча. С едно натискане той препрати повикването на гласовата си поща, после стана от стола и отиде към бюфета за чаша кафе. Както обикновено, беше облечен в перфектно ушит графитеносив костюм с раирана вратовръзка. Лицето му имаше правилни черти. Гъстата му коса бе примесена със сребристи кичури, от което изглеждаше като модел в реклама на скъпи, но ненужни дреболии. Въпреки че известно време бе работил като полеви агент, огромна част от кариерата си бе прекарал в щабквартирата на МИ5. Греъм Сиймор водеше войната срещу британските врагове, като ходеше по брифинги и четеше досиета. Единствената светлина, която осветяваше чертите му на патриций, идваше от халогенната лампа на бюрото. И единствената повърхност, по която бяха стъпвали ръчно изработените му английски обувки, беше финият вълнен килим, прострян между неговия кабинет и този на шефа.

— Как върви търсенето на липсващия Рембранд? — попита Сиймор.

— Напредва.

— И на мен така ми казаха.

— Какво знаеш, Греъм?

— Знам, че след като си напуснал ателието на Лидел с гумена ръкавица, пълна с улики, си тръгнал за Амстердам. Оттам си отпътувал за Аржентина, където два дни по-късно един от най-важните борци за справедливост в държавата е бил убит при бомбен атентат. — Сиймор направи пауза. — Това стар враг ли е бил, или вече си успял да си спечелиш нов?

— Смятаме, че зад всичко стои Мартин Ландесман.

— Наистина ли? — Сиймор изчисти невидима прашинка от панталона си.

— Не изглеждаш чак толкова изненадан, Греъм.

— Не съм.

Габриел се обърна към Картър, който стриктно си водеше бележки.

— Ами ти, Ейдриън?

Картър за миг отдели поглед от заниманието си.

— Нека просто да кажем, че никога не съм бил сред поклонниците пред олтара на Свети Мартин. Разкажи ми останалата част, Габриел. След тежкия ден една хубава история ще ми дойде много добре.

* * *

Хората лесно подценяваха Ейдриън Картър и тази особеност му бе служила добре по време на кариерата му в ЦРУ. Твърде малко неща в хрисимия вид или безпристрастното му поведение подсказваха, че оглавява най-мощния таен разузнавателен апарат в света — или че преди да се издигне до седмия етаж на Лангли, е действал на тайни бойни полета от Полша до Централна Америка и Афганистан. Тези, които не го познаваха, го вземаха за университетски преподавател или за терапевт. На пръв поглед Ейдриън даваше вид на човек, който оценява дисертации или изслушва пациенти с комплекс за малоценност.

Тъкмо умението му да изслушва хората обаче разграничаваше Картър от другите конкуренти в Управлението. Той стоеше като вкаменен през целия разказ на Габриел. Краката му бяха кръстосани, а ръцете — внимателно подпрели брадичката. Размърда се само веднъж, и то за да извади лулата си. Това даде основание на Шамрон да извади собственото си оръжие въпреки вялите усилия на Сиймор да наложи забрана за пушене в МИ5. Тъй като вече бе чувал историята на Габриел, Ари използва времето си, за да оглежда с презрение впечатляващата обстановка. Бе започнал кариерата си в сграда, където единствените удобства бяха електричеството и течащата вода. Импозантният вид на сградите на британското разузнаване винаги го забавляваше. Парите, които се харчеха за хубави сгради и добро обзавеждане, казваше винаги Шамрон, са пари, които е можело да се използват за крадене на тайни.

— Да отбележа за протокола — каза Греъм Сиймор в края на представянето на Габриел, — дотук вече си съумял да нарушиш няколко клаузи от нашето споразумение. Позволили сме ти да останеш в Обединеното кралство, при условие че работиш само по свързани с изкуството задачи. Тази афера обаче е престанала да бъде изкуствоведска в момента, в който си се свързал с вашите тайни служби след бомбения атентат в Буенос Айрес. И със сигурност спря да бъде художествена, когато вашият премиер е подписал документ за разследването на Мартин Ландесман. Което, между другото, е доста закъсняло.

— Какво знаеш за Мартин, което останалата част от света не знае?

— Преди няколко години данъчните власти на Нейно величество започнаха масирана кампания за залавянето на британски граждани, които укриват пари в офшорни данъчни убежища. По време на разследването си открили, че необичайно голям брой наши граждани, много от които със съмнителни източници на доходи, притежават депозити в нещо, наречено „Майснер Приватбанк“ в Лихтенщайн. След още проучвания стигнали до заключението, че „Майснер“ не е толкова банка, колкото входен портал на мащабна операция за пране на пари. Познайте чия собственост е тя.

— На „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ от Женева?

— Да, чрез различни лица и филиали, разбира се. Когато нашите данъчни власти решили публично да оповестят разкритията си, очаквали да последва потупване по рамото. За голяма тяхна изненада обаче, от горе дошла заповед да спрат разследването и случаят бил прекратен.

— Получили ли са обяснение?

— Не и такова, което човек би дръзнал да сподели на глас — каза Сиймор. — Но е сигурно, че Даунинг Стрийт не желае да подлага на риск големия поток швейцарски инвестиции в Обединеното кралство чрез евентуален публичен скандал с човек, който в Швейцария е смятан за светец покровител на корпоративната социална отговорност.

Картър почука с лулата си по пепелника като с малко чукче и бавно започна да я пълни наново.

— Има ли нещо, което искаш да добавиш, Ейдриън? — попита Габриел.

— „Центрум Секюрити“.

— Какво е това?

— Фирма за корпоративна сигурност със седалище в Цюрих. Преди няколко години известен брой американски фирми, работещи в Швейцария, се оплакаха, че изглежда, са обект на корпоративен шпионаж. Обърнаха се към президентската администрация и поискаха помощ. Оттам тихо прехвърлиха въпроса на мен.

— И какво?

— Открихме, че всички компании, които се оплакват, са били на мушката на „Центрум Секюрити“. Тази фирма не се занимава само с оръжия, бодигардове и стоманени врати. Наред с обичайните охранителни услуги, те извършват и доходна търговия с т.нар. „чуждестранно консултиране“.

— В превод?

— Уреждат сделки между клиентите си и чужди лица, били те корпоративни или правителствени.

— Какъв вид сделки?

— Такива, каквито не се сключват в рамките на закона — каза Картър. — Със сигурност можеш да отгатнеш кой е собственик на „Центрум Секюрити“.

— „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“?

Ейдриън кимна.

— Уреждали ли са някога сделка за компания на име „Кеплер Верк“ от Магдебург?

— „Кеплер“ никога не е попадала в полезрението ни — каза Картър. — Но както знаеш, хиляди международни компании сега въртят бизнес с Иран. Нашите китайски приятели са едни от най-големите нарушители на ембаргото. Те биха работили с всеки, но и германците искат своя пазарен дял. Във времена като тези неохотно си затварят очите за нещо толкова незначително като ядрените амбиции на Иран. Най-малко хиляда и седемстотин германски фирми работят с Иран. Много от тях правят сложно промишлено оборудване. От години молим германците да свият бизнес отношенията си с иранците, но те отказват. Някои от най-близките ни съюзници поддържат близки контакти с Техеран по една-единствена причина. Алчност.

— Каква ирония — вметна Шамрон. — Страната, която ни докара холокоста, търгува охотно с тази, която обещава да ни докара следващия.

Сред четиримата мъже настана неудобна тишина. Наруши я Габриел.

— Въпросът е един — каза той. — Дали Мартин Ландесман изнася секретни материали за иранците през задната врата? Ако е така, трябва да знаем две неща. Какво точно им продава? И как то стига дотам?

— И как предлагаш да разберем? — попита Сиймор.

— Като се внедрим в операциите му.

— Успех! Мартин държи всичко изкъсо.

— Не чак толкова. — Габриел разпръсна снимките от наблюдението на масата. — Предполагам, че я разпознавате.

— Кой не я познава? — потупа снимката с показалец Сиймор. — Но къде са правени тези снимки?

— Пред апартамента на Мартин в Париж. Тя прекара нощта с него.

— Сигурен ли си?

— Искаш ли да видиш още снимки?

— За бога, не! — възкликна Сиймор. — Никак не обичам операции, в които са замесени лични чувства. При тях нещата се оплитат безкрайно.

— Животът е оплетен, Греъм. И точно затова ние с теб все още имаме работа.

— Вероятно. Но ако към това вербуване не се подходи внимателно, няма още дълго да съм в този бизнес. — Сиймор погледна снимката и бавно поклати глава. — Защо Мартин не си е хванал сервитьорка като всеки друг мъж, който изневерява?

— Има отличен вкус.

— Не бързай, преди да си я видял. Тя е човек с особена репутация. Твърде е възможно да откаже. — Сиймор замълча и после добави: — Разбира се, има и друга възможност.

— Каква е тя?

— Може и да е влюбена в него.

— Когато свършим, това ще остане в миналото.

— Не бъди толкова сигурен. Жените са способни да прощават много от недостатъците на мъжа, когото обичат.

— Да — каза Габриел. — Чувал съм го някъде и преди.