Даниъл Силва
Аферата Рембранд (40)

39. Тиберия, Израел

Да се опише влиянието на Ари Шамрон за защитата и сигурността на Израел бе равносилно на това да се обясни каква роля играе водата за формирането и поддържането на живота на Земята. В много отношения Ари Шамрон представляваше държавата Израел. След участието си във войната, довела до възстановяването на страната, той бе прекарал следващите шейсет години от живота си да я защитава от цяла армия врагове, решени да я унищожат. Най-ярко неговата звезда бе светила именно в периодите на криза. Той бе прониквал в кралски дворове, бе отмъквал зорко пазените тайни на диктатори и бе премахнал от лицето на земята безчет неприятели — понякога собственоръчно, а друг път чрез ръцете на хора като Габриел. И все пак измежду всички тези енциклопедични постижения на Шамрон имаше едно, което го превръщаше в истинска икона. В една дъждовна вечер през месец май 1960 г. Шамрон бе изскочил от една кола в Аржентина и бе заловил Адолф Айхман — архитекта на холокоста и пряк началник на SS-хауптщурмфюрер Курт Фос. В известен смисъл още от срещата на Габриел с Лена Херцфелд бе станало ясно, че всички пътища ще го доведат обратно до Ари Шамрон. Но пък всички пътища така или иначе неизменно водеха до него.

Ролята на Шамрон в държавните дела драстично бе намаляла през последните години. Същото се отнасяше и за мащабите на неговото влияние. Понастоящем той властваше само в една меденожълта вила на бреговете на Генисаретското езеро, макар че и тук изпълняваше най-вече ролята на министър без портфейл под ръководството на своята неизменно търпелива съпруга Геула. Шамрон сега бе стигнал до най-неприятното състояние, в което можеше да се озове един влиятелен мъж — да бъде нежелан и ненужен. Считаха го за нещо като напаст. За човек, който следва да се търпи, но като цяло да се игнорира. С две думи, беше станал излишен.

Настроението на Ари обаче се подобри значително, когато Габриел и Киара му се обадиха от Йерусалим, за да се самопоканят на вечеря у дома му. При пристигането им той ги очакваше прав във всекидневната, а бледосините му очи искряха от въодушевление. Въпреки явното му любопитство за внезапното завръщане на Габриел в Израел, той съумя някак си да се овладее по време на вечерята. Разговаряха за децата на Шамрон, за новото ежедневие на Габриел в Корнуол и разбира се, за тежката криза в световната икономика. На два пъти Ари се опита да вмъкне в разговора Узи Навот и булевард „Цар Саул“, но и при двата случая Геула сръчно отклони темата към по-плитки води. При един откраднат миг в кухнята Габриел тихо успя да я запита за здравето на Шамрон.

— Даже и аз не мога да запомня всичките му заболявания — рече тя. — Но не се бой, Габриел. Той не бърза за никъде. Шамрон е вечен. А сега отивай и сядай при него. Сам знаеш колко щастлив го прави това.

В разузнавателните служби на Израел цари известна семейна атмосфера, която малцина външни хора успяват да почувстват. Много често важни операции се обсъждат и планират не в обезопасени зали, а в домовете на участниците. Малко места са изигравали толкова значима роля за тайните войни на Израел — пък и в живота на самия Габриел, — колкото огромната тераса на Шамрон с изглед към Генисаретското езеро. Настоящото му значение в живота на Шамрон пък се изразяваше във факта, че този балкон бе единственото място, където Геула му позволяваше да пуши от проклетите си турски цигари без филтър. Той запали една въпреки възраженията на Габриел и се отпусна в любимия си стол, наслаждавайки се на масивния черен силует на Голанските възвишения. Габриел включи две газови отоплителни тела и седна до него.

— Киара изглежда великолепно — каза Ари. — Но това никак не ме изненадва. На теб винаги ти се е удавало да поправяш красиви неща.

Шамрон леко се усмихна. Той бе изпратил Габриел във Венеция, за да овладее занаята на реставраторите. Въпреки това не преставаше да се възхищава на удивителната способност на Габриел да рисува като старите майстори. Според Шамрон забележителният му талант да борави с четката бе досущ като салонен трик или като фокусническа сръчност. Това умение задължително трябваше да се използва, също както и уникалната дарба на Габриел за овладяване на чужди езици или способността му да извади своята берета от колана и да заеме стрелкова позиция за времето, за което повечето хора едва успяваха да плеснат с ръце.

— Сега ви остава само едно — добави Шамрон. — Да си направите дете.

Габриел удивено поклати глава.

— Има ли някаква част от живота ми, в която не би се намесил?

— Не — отвърна Шамрон без колебание.

— Поне си искрен.

— Само когато това отговаря на целите ми. — Ари всмукна дълбоко от цигарата си. — Чувам, че с Узи сте имали известни проблеми?

— Как разбра?

— Все още имам източници на булевард „Цар Саул“, независимо от решението на Узи да ме изхвърли в пустинята.

— А ти какво очакваше? Да не смяташе, че ще ти даде голям кабинет на последния етаж и ще ти резервира място в залата за планиране на операции?

— Ще ти кажа какво очаквах, момчето ми. Очаквах да се отнесат към мен с известна доза уважение и достойнство. Това поне съм си заслужил.

— Така е, Ари. Но… Мога ли да говоря без заобикалки?

— Само внимавай къде стъпваш. — Шамрон хвана с грамадната си длан китката на Габриел и я стисна. — Не съм толкова немощен, колкото изглеждам.

— Ти изсмукваш кислорода от всяко помещение, в което се появиш. Щом стъпиш на булевард „Цар Саул“, множеството иска да се окъпе в светлината ти и поне да се докосне до крайчеца на дрехата ти.

— Да не заемаш страната на Узи?!

— Не бих си и мечтал.

— Мъдро решение.

— Но имай поне малко вяра, че Узи може да движи Службата и без непрестанната ти намеса. В края на краищата нали затова го предложи за тази позиция?

— Предложих го само защото човекът, когото действително желаех да видя там, не беше на разположение. Но това е тема на друг разговор. — Шамрон изтръска цигарата си в пепелника и хвърли кос поглед към Габриел. — Някакви съжаления за това?

— Абсолютно никакви. Узи Навот е директор на Службата и ще продължи да бъде директор още дълго време. По-добре ще е да преглътнеш този факт. В противен случай последните ти години на тази земя ще останат изпълнени с горчивина.

— Звучиш като Геула.

— Геула е много мъдра жена.

— Така е — съгласи се Шамрон. — Но пък щом си толкова доволен от начина, по който Узи управлява нещата, тогава защо си дошъл тук? Едва ли си бил толкова път до Тиберия само заради удоволствието от компанията ми. Дошъл си, понеже искаш нещо от Узи, а той не желае да ти го даде. Колкото и да се опитвах, досега не успях да отгатна какво може да е. Но съм близо.

— Какво си разбрал?

— Знам, че Джулиан Ишърууд е прибягнал до услугите ти, за да издириш някакъв липсващ портрет от Рембранд. Знам, че Ели Лавон държи под око една възрастна жена в Амстердам. Знам също така, че си взел на прицел един от най-богатите бизнесмени на планетата. Това, което още не съм съумял да проумея, е къде точно се пресичат всички тези линии.

— Разковничето се крие в един стар твой познайник.

— Кой?

— Айхман.

Шамрон бавно загаси цигарата си.

— Сега вече имаш пълното ми внимание, Габриел. Разказвай.

* * *

Ари Шамрон, единственият оцелял от голямо еврейско семейство от Полша, заловил лично Адолф Айхман, знаеше немалко подробности за недовършеното дело на холокоста. Ала даже и той остана безмълвен пред историята, която му разказа Габриел през следващите минути. Тази история касаеше скрито момиченце от Амстердам, убиец, разменящ живот срещу лични притежания, както и картина, изцапана с кръвта на всички, които някога са се опитвали да я издирят. В картината имаше скрита смъртоносна тайна — списък с имена и номера на сметки, който доказваше, че една от най-могъщите бизнес империи на планетата е съградена върху авоари, заграбени от мъртвите.

— Новият ти началник е прав поне за едно — каза Шамрон, когато Габриел приключи разказа си. — Трябвало е да ни уведомиш предварително затова пътуване. Можех да ти осигуря подкрепление в Аржентина.

— Търсехме открадната картина, Ари. Не очаквах, че ще ми е нужно подкрепление.

— А е възможно и да си се озовал на грешното място в грешното време. В края на краищата Алфонсо Рамирес беше сред малкото хора в света, които имат почти толкова врагове, колкото и ти.

— Има такава вероятност — съгласи се Габриел. — Но не ми се вярва. — Направи пауза и после добави: — А ми се струва, че и на теб не ти се вярва, Ари.

— Така е, прав си. — Шамрон запали нова цигара. — Съумял си да събереш солидна информация срещу Мартин Ландесман, и то за доста кратко време. Ала има един проблем. Никога няма да успееш да докажеш тези неща в съда.

— А кой говори за съд?

— Какво предлагаш тогава?

— Да намерим начин да убедим Мартин да изкупи греховете на баща си.

— От какво се нуждаеш?

— От достатъчно пари, ресурси и хора, за да организираме операция на европейски терен срещу един от най-богатите хора на света.

— Звучи доста скъпо.

— Така е. Но ако постигнем успех, операцията ще се самофинансира.

Идеята, изглежда, хареса на Шамрон. Той все още се държеше, сякаш оперативните разноски идваха от неговия джоб.

— Допускам, че следващото ти желание ще бъде да събереш стария си екип?

— Щях да стигна и до това.

Ари го изгледа мълчаливо.

— Къде отиде умореният боец, който съвсем наскоро седеше на този балкон и ме убеждаваше, че иска да избяга със съпругата си и завинаги да се сбогува със Службата?

— Запозна се с една жена в Амстердам, която днес е жива само защото баща й е дал на Курт Фос своя Рембранд. — Габриел направи пауза и сетне запита: — Въпросът тук обаче е дали ти ще успееш да убедиш Узи да си промени мнението?

— Узи ли? — Шамрон махна небрежно с ръка. — За него недей да се тревожиш.

— Какво ще предприемеш?

Ари се усмихна.

— Казвал ли съм ти някога, че дядото и бабата на министър-председателя ни са родом от Унгария?