Даниъл Силва
Аферата Рембранд (81)

80. Полуостров Лизард, Корнуол

Подобно на почти всеки друг аспект от операция „Шедьовър“, решението какво точно да се направи с центрофугите на Мартин Ландесман се превърна в повод за разгорещени дебати. Най-общо казано, бяха се очертали три възможности, което можеше и да се очаква, след като в операцията бяха замесени разузнавателните служби и политическите интереси на три различни държави. Първият и вторият вариант се свеждаха до повреждане на части и монтиране на подслушватели, докато третият вариант залагаше на далеч по-решителен курс на действие. Известен също като „Чукът на Шамрон“, според него в центрофугите трябваше да се скрият проследяващи устройства, както и достатъчно експлозиви, за да сринат из основи цялата мрежа за обогатяване на Иран, когато им се разкриеше възможност. Ползите от този вариант, обясняваше Шамрон, бяха двояки. Не само че този мащабен саботаж щеше сериозно да осакати опасната програма, но и завинаги щеше да откаже иранците от мисълта да купуват ядрени съоръжения от Европа.

Според Белия дом все още съществуваха някакви надежди за договорно уреждане на иранския въпрос. Затова американците пристъпиха към обсъждането, поддържайки втория вариант, и останаха на това мнение до края. Британците също предпочитаха подхода на изчакване, макар че дълбоко в себе си искаха да извършат някоя пакост. Третият вариант беше най-обсъжданият — което не бе никак изненадващо предвид източника му — и в крайна сметка той бе подкрепен само от една от трите страни. Но след като тази страна се намираше под непрестанната заплаха от евентуалното ядрено въоръжаване на Иран, нейният глас натежа най-силно.

— Освен това — категорично подчерта Шамрон, — Мартин е наш. Ние го открихме. Ние се бихме за него. Проливахме кръв за него. На практика ние притежаваме тези центрофуги. Затова можем да правим с тях каквото преценим.

Системата от центрофуги е сложно съоръжение. Освен всичко друго, тя е и доста нестабилна. Иранците разбраха това от личен опит. Една-единствена дефектна газова центрофуга, въртяща се с няколко хиляди оборота в минута, може да се раздроби в смъртоносни шрапнели, помитайки цялото съоръжение като торнадо, унищожавайки всички съседни центрофуги наред със свързващите ги тръби и сглобки. Години упорит труд можеха да се заличат в един миг само от един-единствен пръстов отпечатък или зацапване.

Всъщност точно това и заподозряха иранците, когато катастрофална експлозия в 4:42 ч. през нощта извади от строя и помете всичко в тайното съоръжение за обогатяване на уран в Язд. Подозренията им обаче бързо ескалираха в опасения за саботаж, когато веднага след това подобна авария взриви друго тайно съоръжение край Горган, в близост до Каспийско море. Когато пристигнаха доклади за сходни експлозии в още два секретни завода, иранският президент нареди спешно затваряне на всички останали ядрени обекти заедно с незабавна евакуация на личния състав. Още преди слънцето да изгрее над Техеран, „Чукът на Шамрон“ бе постигнал първата си цел. Четири „несъществуващи“ завода бяха в развалини. А моллите бяха изпаднали в паника.

* * *

Как обаче можеха да обяснят публично взривовете, без да разкрият огромната лъжа за иранската ядрена програма? През първите седемдесет и два часа сякаш моллите и техните сподвижници от Революционната гвардия предпочетоха да си мълчат. Това мълчание обаче се пропука, когато слуховете за тайнствените експлозии достигнаха до ушите на един репортер от Уошингтън Поуст, известен с безпогрешните си източници от сърцето на Белия дом. Той потвърди слуховете с няколко добре премислени телефонни обаждания и на следващата сутрин публикува откритията си на първа страница на вестника. Репортажът предизвика истинска буря — и именно това беше и целта на хората зад случващото се.

Сега вече попаднали под международен натиск да обяснят събитията, иранците превключиха от мълчание към лъжи. Да, признаха те, действително се бе случило злощастно струпване на инциденти в редица цивилни и военни обекти. Колко точно съоръжения бяха повредени, режимът отказваше да разкрие. Твърдяха само, че всички тези заводи не са били ядрени.

— Но това не бива да изненадва никого — сподели иранският президент в интервю пред приятелски настроен китайски журналист. — Ислямската република няма амбиции да произвежда ядрено оръжие. Нашата програма е изцяло за мирни цели.

Информация обаче продължаваше да излиза на бял свят. Задаваха се още въпроси. Ако действително четирите съоръжения са били неядрени, тогава защо са били построени в подземни тунели? И ако наистина са замислени за мирни цели, тогава защо режимът се е опитал да запази експлозиите в тайна? Тъй като моллите отказаха да отговорят, Международната агенция за атомна енергия го стори вместо тях. В специален доклад, изпълнен с драматизъм, МААЕ излезе с категорично становище, че всяко от четирите съоръжения е било система от центрофуги. Съществуваше едно-единствено възможно заключение. Иранците тайно обогатяваха уран. И го правеха, с цел да се превърнат в ядрена сила.

Докладът доведе до истински катаклизъм. Броени часове след публикуването му в ООН заваляха призиви за нови и още по-сурови санкции. Президентът на Франция даже попита дали не е време за обединени военни действия — предвождани от САЩ, разбира се. Притиснати в ъгъла заради дългогодишните си лъжи, най-накрая управниците от настоящия ирански режим се видяха принудени да признаят действията си, оправдавайки се с това, че са били тласнати към подобна тайна програма заради дългогодишните заплахи от Запада. Нещо повече, подчертаха те, вътрешното разследване бе установило, че експлозиите са причинени от саботаж. На първо място в списъка със заподозрени се оказаха „Големият сатана и неговият ционистки съюзник“.

— Посегателството над нашите съоръжения следва да се възприема като военно действие — заяви публично иранският президент. — И Ислямската република ще реагира на тази провокация в най-близко бъдеще с избрани от нас методи.

Напрежението нарастваше стремително, както и конкретността на иранските обвинения за американско и израелско участие. Съзирайки възможност да укрепят вътрешните си позиции, управниците от режима се обърнаха към иранския народ с призив да се обяви против това насилствено нарушаване на националния им суверенитет. Вместо това обаче провокираха най-големия протестен митинг в цялата история на иранското опозиционно движение. Моллите реагираха, изпращайки срещу хората силите на страховитата паравоенна милиция Басидж. Към края на деня повече от сто протестиращи бяха убити, а хиляди други бяха арестувани.

Ако моллите си мислеха, че демонстрациите на бруталност ще прекратят протестите, много се лъжеха. През последвалите дни улиците на Техеран се превърнаха буквално във военна зона на насилие и недоволство. На Запад коментаторите говореха, че дните на режима вече са преброени, докато експертите по сигурността предупреждаваха, че е възможно да се очаква вълна от ирански тероризъм. Два въпроса обаче оставаха без отговор. Кой на практика бе извършил въпросните саботажи? И как бяха съумели да го сторят?

Имаше много теории, до една неверни. Никой не говореше за новооткритото платно на Рембранд, което сега бе изложено в Националната галерия във Вашингтон. Никой не заподозря и участието на британската репортерка, която сега бе звезда в американските телевизионни новини. На никого не му мина и през ум да сочи с пръст швейцарския финансист, известен на света като Свети Мартин, който бе всичко друго, но не и светец. Нито пък някъде се спомена човекът със среден ръст и посребрели слепоочия, който често се разхождаше по крайбрежните скали на Корнуол — понякога сам, а друг път придружен от широкоплещест младеж с външност на филмов идол.

През един приятно топъл следобед в началото на юни, докато се приближаваше към южния край на залива Кайнънс, той забеляза възрастен човек с очила, застанал на терасата на кафене „Полпеор“ на нос Лизард. За миг се изкуши да се обърне и да тръгне в обратна посока, но сведе глава и продължи. Стареца бе пропътувал голямо разстояние, за да се видят. Най-малкото, което можеше да направи, бе да се сбогуват подобаващо.