Даниъл Силва
Аферата Рембранд (30)

29. Монмартър, Париж

Стъпалата на улица „Шап“ бяха влажни от утринната роса. Морис Дюран беше застанал на върха на хълма, разтърквайки болезнената буца в долната част на гърба си. После изведнъж закрачи по тесните улички на Монмартър към една къща, намираща се на улица „Равиньон“. Изгледа огромните прозорци на най-горния етаж и след това се взря в домофона. Пет от имената бяха напечатани грижливо с главни букви. Шестото обаче бе надраскано с характерен почерк: Ив Морел….

За една-единствена нощ двайсет и две години по-рано това име бе в устата на всеки по-значим колекционер в Париж. Дори Дюран, който обикновено се държеше на дискретна дистанция от законния свят на изкуството, се бе почувствал изкушен да отиде на многообещаващия дебют на Морел. Колекционерите бяха обявили Морел за гений — достоен наследник на величия като Пикасо, Матис и Вюяр — и до края на вечерта всяко платно в галерията бе обсъдено надълго и нашироко. Ала всичко се бе променило още на следващата сутрин, когато и вездесъщите критици на Париж се бяха произнесли по темата. Да, бяха признали те, младият Морел явно има забележителна техника. Но на творчеството му липсваше сърцатост, въображение и най-вече самобитност. Броени часове по-късно всеки колекционер вече бе оттеглил офертата си, а устремилата се към стратосферата кариера се бе сгромолясала посрамено в калта.

Първоначално Ив Морел бе изпитал истински гняв. Гняв срещу критиците, които буквално го бяха разкъсали. Гняв срещу собствениците на галерии, които бяха отказали да излагат творбите му. Но яростта му бе запазена за малодушните колекционери с дълбоки джобове, които се бяха отметнали така лесно. „Те са като овце — разправяше Морел наляво и надясно. — Шарлатани с пари, които със сигурност не умеят да различават фалшивото от оригиналното!“ В крайна сметка владеещият забележителна техника младеж, комуто не достигаше самобитност, бе решил да се докаже, ставайки фалшификатор. Неговите картини днес висяха в палатите на богаташите по цял свят и дори в някой и друг по-малък музей. Тази кариера бе направила от Морел богат човек — по-богат даже от повечето глупаци, които купуваха картините му.

Въпреки че Ив вече не продаваше фалшификациите си на свободния пазар, от време на време се съгласяваше да работи за познати от сенчестия кръг на художествения свят. Такъв познат беше Морис Дюран. В повечето случаи Дюран прибягваше към услугите на Морел за изработка на копия за подмяна. Това му бе необходимо при обири, при които копие от откраднатата картина се оставяше на мястото й, за да се внуши на собственика, че любимият му шедьовър е непокътнат. Когато Морис влезе в ателието на Морел, фалшификаторът тъкмо нанасяше последните щрихи върху един Мане, който скоро предстоеше да увисне на стената на неголям белгийски музей. Дюран огледа платното с одобрително око и чак след това измъкна свития Рембранд от дълъг картонен цилиндър, поставяйки го внимателно на работния плот. Морел подсвирна тихичко през зъби и процеди:

— Merde!

— Напълно съм съгласен.

— Донесъл си ми истински Рембранд?!

Дюран кимна.

— Не по-малко истинска е дупката от куршум.

— Ами петното?

— Използвай въображението си, Ив.

Морел се приведе над платното и нежно потърка повърхността.

— Кръвта няма да е проблем.

— А дупката?

— Ще трябва да направя вставка от ново платно към оригинала, после да ретуширам част от челото й. Когато приключа, ще покрия вставката със слой пигментен лак, за да уеднаквя цвета с останалото. — Морел сви рамене. — Холандските стари майстори не са точно силната ми страна, но мисля, че ще се справя.

— Колко време ще ти отнеме?

— Поне две седмици. А може и повече.

— Имам клиент, който чака.

— Едва ли ще искаш клиентът ти да забележи това. — Той леко опипа дупчицата от куршум с показалец. — Боя се, че може да се наложи да я дублирам. Имам чувството, че последният реставратор е прибягнал до частичен дублаж.

— А каква е разликата?

— При цялостния дублаж лепилото се разпределя по цялата повърхност на дублиращото платно. При частичния се нанася само по краищата.

— И защо го е направил така?

— Трудно е да се каже. Може би защото е било по-лесно и значително по-бързо. — Морел вдигна глава и сви рамене. — Вероятно реставраторът е бързал.

— А ти можеш ли?

— Да дублирам картина? — Морел, изглежда, леко се засегна. — Така правя всичките си фалшификати да изглеждат по-стари. Но предупреждавам, че крие рискове. Веднъж така съсипах един фалшив Сезан.

— Как?

— Прекалих с лепилото. И то се просмука през платното.

— Гледай тук да не прекаляваш с лепилото, Ив. Тя вече премина през предостатъчно премеждия.

— Хубаво — рече Морел намръщено. — Ако ще се почувстваш по-добре, още сега ще отстраня дублиращото платно. Няма да отнеме много време. Настани се някъде удобно.

— Не съм се чувствал удобно вече дванайсет години.

— Заради гърба ли?

Дюран кимна утвърдително и се отпусна в едно изцапано с бои кресло, а Морел обърна картината на работния си плот с лицето надолу. С помощта на макетно ножче той внимателно отлепи левия ъгъл на дублиращото платно от оригинала. После бавно продължи да го отлепва по цялата обиколка. Десет минути по-късно процедурата бе завършена.

— Mon Dieu!

— Какво направи с моя Рембранд, Ив?!

— Аз ли? Нищо. Но някой преди мен е пипал тук. Ела да видиш, Морис. Погледни сам.

Дюран се приближи до масата. Двамата мъже стояха един до друг, безмълвно вторачени в гърба на картината.

— Ив, имам молба към теб.

— Каква?

— Сложи я обратно в цилиндъра и забрави, че съм идвал днес тук.

— Сигурен ли си, Морис?

Дюран кимна:

— Напълно.