Даниъл Силва
Аферата Рембранд (33)

32. Мендоса, Аржентина

В Амстердам Габриел бе изслушал целия разказ на Лена Херцфелд. А сега, седнал на просторната тераса в подножието на Андите, правеше същото с единствения син на Курт Фос. За своя отправна точка Петер Фос избра октомврийската нощ през осемдесет и втора година, когато майка му се обадила, за да го уведоми, че баща му е починал. Помолила сина си да дойде в семейната им къща в Палермо. Имало някои неща, които трябвало да му разкаже, обяснила тя. Неща за баща му и за войната, които Петер непременно трябвало да чуе.

— Седяхме до смъртното ложе на баща ми и разговаряхме в продължение на часове. Тоест, предимно майка ми говореше — добави Фос. — Аз повече слушах. За първи път осъзнах мащаба на престъпленията, които е извършвал баща ми. Тя ми разказа как е използвал властта си, за да се замогне. Как е отнемал всичко от жертвите си, преди да ги изпрати на смърт в Аушвиц, Треблинка и Собибор. И как през една снежна нощ в Амстердам се е сдобил с автентичен портрет от Рембранд срещу живота на едно дете. А за всичко това имало и доказателства.

— Доказателства, че е придобил този Рембранд чрез изнудване?

— Не просто това, господин Алон. Доказателства, че е използвал най-мащабния акт на масово убийство в историята за лична облага.

— От какъв характер са доказателствата?

— От най-лошия — отвърна Фос. — Писмен.

Подобно на повечето есесовци, продължи Петер, баща му пазел педантично всякакви документи. Също както управителите на лагерите за изтребление съхранявали обемна документация, описваща престъпленията им, SS-хауптщурмфюрер Курт Фос си водел нещо като счетоводна книга, в която вписвал всяка своя незаконна трансакция. Придобивките от тези трансакции се съхранявали в десетки кодирани сметки в Швейцария.

— Десетки, господин Алон, понеже богатството на баща ми станало толкова огромно, че било неразумно да се съхранява в една подозрително голяма сметка — уточни Петер.

През последните дни на войната, докато съюзническите сили стеснявали обръча около Берлин от изток и от запад, Курт Фос преписал целия си дневник в един-единствен документ, в който описал източниците на парите си и съответните банкови сметки.

— Къде е държал тези пари?

— В малка частна банка в Цюрих.

— А номерата на сметките? — запита Габриел. — Къде е пазел този документ?

— Било твърде рисковано да съхранява този списък в себе си. Освен ключ към цяло състояние, той представлявал и писмена присъда. Затова баща ми го скрил на място, където никой нямало да го потърси.

В следващия миг Габриел почувства внезапно просветление. Вече бе видял това доказателство в снимките на компютъра на Кристофър Лидел в Гластънбъри — в двете незабележими нишки, хоризонтална и вертикална, които се пресичаха на броени сантиметри от лявото рамо на Хендрике. Курт Фос бе използвал Портрет на млада жена като пощенски плик. Вероятно най-скъпият пощенски плик, съществувал някога.

— Скрил го е в платното на Рембранд?!

— Точно така, господин Алон. Поставил го е между оригиналното платно и едно второ платно, залепено за гърба на картината.

— Колко дълъг е бил този списък?

— Цели три листа, собственоръчно изписани от баща ми на пелюр — съвсем тънка, почти прозрачна хартия.

— А как го е съхранил?

— Запечатал го е в обвивка от восъчна хартия.

— Кого е наел да свърши това?

— Докато живял в Париж и Амстердам, баща ми се свързал с редица хора, ангажирани в т.нар. Специална операция „Линц“ — Хитлеровите грабители на художествени творби. Сред тях имало и реставратор. Именно този човек измислил как точно да стане укриването на документа. А когато приключила операцията, баща ми му се отблагодарил, като го убил.

— А картината?

— При бягството му от Европа се спрял за кратко в Цюрих за среща с банкера си. Оставил картината в банков сейф. Само един друг човек знаеше номера и паролата за този сейф.

— Майка ви?

Петер Фос кимна.

— А защо баща ви просто не е прехвърлил веднага парите в Аржентина?

— Защото не било възможно. Съюзническите сили внимателно следели всички финансови операции на швейцарските банки. Всяка по-голяма парична или друга трансакция от Цюрих към Буенос Айрес щяла мигновено да повдигне съмнения. А що се отнася до списъка, баща ми просто не посмял да го вземе със себе си при своето бягство. Ако по пътя към Италия се случело да го арестуват някъде, този списък щял да бъде равносилен на смъртна присъда. Баща ми нямал друг избор, освен да остави парите и списъка в Европа и да изчака, докато нещата се уталожат.

— И колко дълго е чакал?

— Шест години.

— Докато и вие с майка ви не сте напуснали Европа?

— Точно така — каза Фос. — Когато най-сетне се открила възможност да ни изтегли, баща ми изпратил инструкции на майка ми първо да се отбие в Цюрих. Планът бил тя да прибере картината, списъка и парите. По онова време не съм разбирал какво точно се случва, но си спомням как майка ми ме остави да чакам на улицата, докато бе в банката. Десет минути по-късно тя излезе оттам. Направи ми впечатление, че вътре е плакала. Попитах я какво има, но тя ме сряза да мълча. После се качихме на трамвай и започнахме безцелно да обикаляме центъра. Майка ми само гледаше през прозореца. И повтаряше тихо едни и същи думи: „Какво ще кажа сега на баща ти? Какво ще кажа сега на баща ти?“.

— Картината е липсвала?

Петер кимна утвърдително.

— Картината бе изчезнала. Списъка го нямаше. Парите липсваха. Банкерът казал на майка ми, че такива сметки въобще не са съществували. „Вероятно грешите, фрау Фос — повтарял й той. — Да не би да търсите друга банка?“

— Как реагира баща ви?

— Беше бесен, разбира се. — Фос направи пауза. — Каква ирония, нали? Да се ядосва за това, че са му откраднали пари, които преди това той е крал от други. Сякаш тази картина се бе превърнала в негово наказание. Беше избегнал съдебното възмездие, но бе погълнат от този Рембранд и скритото в него несметно съкровище.

— Опитвал ли се е след това отново да го намери?

— Да, още веднъж — отговори Петер. — През шейсет и седма един аржентински дипломат се съгласил да замине за Швейцария и да направи проучване от името на баща ми. Според договорката им, половината от намерените пари щяла да се предаде на държавната хазна на Аржентина, а дипломатът щял да получи процент.

— И какво се случи?

— Малко след като дипломатът пристигнал в Швейцария, изпратил съобщение, че се е срещнал с банкера на баща ми и че скоро щяло да има благоприятно развитие. Два дни след това властите открили трупа му в Цюрихското езеро. Следствието установило, че се е подхлъзнал от един вълнолом, докато се разхождал. Баща ми изобщо не им повярва. Беше убеден, че е убийство.

— Кой е бил този дипломат?

— Казвал се е Карлос Вебер.

— Ами вие, хер Фос? — запита Габриел след продължителна пауза. — Вие някога опитвали ли сте се да издирите тези пари?

— Честно казано, искаше ми се. Смятах, че по този начин може да ми се удаде шанс да възстановя част от имуществото на някои от жертвите му. Да потърся изкупление. Но в крайна сметка реших, че е безсмислено. Гномовете в Цюрих си пазят съкровищата изключително зорко, господин Алон. Банките им може да изглеждат чисти и спретнати, но в действителност са пълни с мръсотия. След войната швейцарските банкери връщали много достойни хора, които идвали да си търсят депозитите. И то не защото не разполагали с пари, а просто защото не желаели да се разделят с тях. Какъв шанс можеше да има тогава синът на един масов убиец?

— Знаете ли как се е казвал банкерът на баща ви?

— Да — отвърна Фос без колебание. — Валтер Ландесман.

— Ландесман ли? Откъде ми е познато това име?

Петер се усмихна.

— Неговият син е един от най-влиятелните финансисти в Европа. Впрочем даже онзи ден присъстваше в новините. Във връзка с някаква нова програма за борба с глада в Африка. Името му е…

— Мартин Ландесман?

Фос кимна утвърдително.

— Какво удивително съвпадение, а?

— Изобщо не вярвам в съвпаденията.

Петер Фос повдигна чашата си към слънцето.

— Нито пък аз, господин Алон. Нито пък аз.