Даниъл Силва
Аферата Рембранд (4)

3. Полуостров Лизард, Корнуол

Вместо в някогашното си обиталище в Хелфорд Пасидж, Странника предпочете да се установи в малка хижа на западните склонове на полуостров Лизард. Беше му направила впечатление още докато плаваше с дървения си кеч на около миля в морето. Бе разположена в самата сърцевина на залива Гънуолоу, сгушена сред пурпурна армерия и червена власатка. Зад нея се разстилаше наклонено поле, нарязано от множество живи плетове. Отдясно на нея се виеше крайбрежната ивица, закътала останките на стар разбит кораб непосредствено под коварните пенливи води. Прекалено опасен за плуване, заливът привличаше малцина посетители, с изключение на някой и друг турист или местните рибари, които се струпваха тук при преминаването на костура. Странника помнеше всичко това. Не бе забравил и че този плаж със самотната си хижа силно приличаше на две картини, пресъздадени от Моне във френското крайбрежно градче Пурвил, една от които бе открадната от полски музей и до ден-днешен липсваше.

Обитателите на Гънуолоу, естествено, въобще не си даваха сметка за това. Знаеха само, че Странника е наел хижата при изключително необичайни обстоятелства. Без преговори, без коментари, целият наем за дванайсет месеца бе заплатен наведнъж, а сделката бе придвижена от хамбургски адвокат, чието име никой не бе чувал дотогава. Още по-озадачаваща обаче бе поредицата от странни автомобили, които взеха да се появяват пред хижата скоро след сключването на сделката. Лъскави черни седани с дипломатически номера. Патрулки от местния участък. Безлични лондонски коли марка „Воксхол“, пълни със сиви мъже в сиви костюми. Работилият цели трийсет години за железниците Дънкан Рейнолдс, който минаваше за един от най-светските представители на Гънуолоу, от доста време вече наблюдаваше хората, които правеха трескави инспекции на собствеността в навечерието на пристигането на новия й обитател. „Тези момчета не са ти някакви обикновени охранители — разправяше той. — Знаят много добре какво правят. Те са професионалисти, ако се сещате накъде бия.“

Непознатият явно бе пристигнал с някаква мисия, но абсолютно никой в Гънуолоу нямаше представа с каква точно. Впечатленията им се формираха главно при кратките му посещения за провизии до селцето. Неколцина от по-възрастните сякаш съзираха у него осанка на военнослужещ, докато младите девойки не прикриваха колко много им допада. Което пък, на свой ред, настрои повечето мъже в селото против него. По-лекомислените вече се заканваха, че ей толкова им трябва да му скочат, докато по-мъдрите гласове проповядваха да се внимава. Независимо че бе среден на ръст, очевидно знаеше как да реагира на провокации. Пробвайте да му скочите, предупреждаваха те, и ще видите как ще има строшени кости. И то не неговите.

Екзотичната му спътница обаче имаше съвсем различно излъчване. Тя беше като топлина за неговия скреж, като слънчеви лъчи за свъсената му физиономия. Нейната красота внасяше доза изящност из селските улички. Беше обгърната в чуждоземна загадъчност. Когато беше в настроение, очите й сякаш светеха със своя собствена светлина. В други случаи обаче като че ли потъваше в осезаема тъга. Доти Кокс от селското магазинче разправяше, че жената сигурно наскоро е изгубила някой близък. „Старае се да го прикрива — шушукаше Доти, — но бедното агънце очевидно изживява някаква лична трагедия.“

Че и двамата не бяха британци, никой не се съмняваше. Кредитните им карти носеха фамилното име Роси, а и често ги дочуваха да си бърборят на италиански. Когато Вера Хобс от пекарницата най-сетне събра смелост да ги запита откъде идват, жената отговори уклончиво: „Най-вече от Лондон“. Мъжът обаче запази каменно мълчание. „Или е отчайващо свенлив, или пък крие нещичко — заключи Вера. — Аз лично бих се обзаложила за втория вариант.“

Ако имаше нещо, в което всички от селището бяха напълно убедени, това беше впечатлението, че се отнася с прекомерно покровителствено отношение към жена си. На някои това им идваше в повече. През първите няколко седмици след пристигането им той нито веднъж не се отдели от нея на повече от няколко сантиметра. Към началото на октомври обаче се появиха първите признаци, че това непрестанно присъствие започва да я уморява. Към средата на месеца вече бе започнала да ходи на пазар сама. А що се отнася до непознатия, един от местните клюкари сподели мнението, че човекът сякаш е осъден от някакъв свой вътрешен трибунал безкрайно да броди по скалите на Лизард като вълк единак.

Отначало разходките му не траеха много дълго. С течение на времето обаче започна да обикаля все повече и да отсъства от дома си с часове. Загърнат в тъмнозеления си шлифер „Барбур“, нахлупил бяла шапка ниско върху веждите, той крачеше по урвите на залива Кайнънс и нос Лизард или пък отиваше на север покрай ивицата Лоу към Портлевън. Понякога се носеше умислен, сякаш е на далечна планета, а друг път изглеждаше нащрек като скаут на разузнавателна мисия. Вера Хобс предполагаше, че се опитва да си припомни нещо, но Доти Кокс намираше тази теория за смехотворна. „Толкова е очевидно, че ще ти избоде очите, Вера! Стара глупачка такава. Бедният човек не се напъва да си припомни. По-скоро се опитва да забрави нещо.“

Имаше две теми, които допълнително изостряха интригите в Гънуолоу. Първата се отнасяше за мъжете, които излизаха на риболов в заливчето всеки път, когато непознатият тръгнеше на разходка. В Гънуолоу всички бяха съгласни, че това са най-некадърните рибари на света. Впрочем повечето се досещаха, че те май въобще не са и рибари. Втората тема беше единственият посетител, който ходеше на гости у двамата новодомци — широкоплещесто хлапе от Корнуол с осанка на филмова звезда. След множество спорове, в крайна сметка Малкълм Брейтуейт — пенсионираният ловец на омари, вечно ухаещ на море, успя да разпознае момчето на семейство Пийл. „Това е оня, който спаси малкия Адам Хатауей в залива Сенън и не щя да говори по въпроса — припомняше Малкълм. — Странното хлапе от Порт Навас. Дето майка му го пребиваше. Или беше приятелят й?“

Появата на Тимъти Пийл разбуни въображението за нова вълна слухове около истинската самоличност на непознатия. Масло в тях се наливаше най-вече на масите в кръчмата „Агне и флаг“. Малкълм Брейтуейт оповести, че е информатор, когото властите укриват в Корнуол. Дънкан Рейнолдс пък си беше внушил, че непознатият е руски дезертьор. „Като оня тип Булганов — настояваше той, — нещастника, когото преди няколко месеца намериха мъртъв край доковете. Този приятел трябва да си отваря очите на четири, за да не го сполети същата участ.“

Най-противоречивата теория обаче измисли Теди Синклер, собственик на доста сносна пицария в Хелстън. Докато един ден се ровел из интернет за бог знае какво, той попаднал на стара статия в Таймс за дъщерята на бившия американски посланик — Елизабет Холтън, която била отвлечена от терористи по време на сутрешното й бягане в Хайд Парк. С тържествен жест Синклер извади статията, както и някаква размазана снимка на двамата мъже, спасили момичето в драматична операция край Уестминстърското абатство. Навремето от Скотланд Ярд бяха обявили, че героите са служители в подразделението за специални операции СО-19. Вестник Таймс обаче съобщаваше, че са агенти на израелските тайни служби, както и че по-възрастният от двамата — този с тъмните коси с посребрели слепоочия — всъщност е легендарният израелски шпионин и убиец Габриел Алон. „Вгледайте се по-внимателно. Това е самият той, уверявам ви! Човекът, който сега живее в залива Гънуолоу, на практика е самият Габриел Алон!“

Това откритие се посрещна с толкова шумен смях и подигравки в кръчмата „Агне и флаг“, колкото не се помнеше от деня, когато подпийналият Малкълм Брейтуейт се бе обяснил в любов на Вера Хобс, паднал на коляно. Когато редът в заведението най-сетне се възстанови, Теди Синклер смутено смачка статията на топка и я запокити в камината. Той всъщност така и не разбра, че неговата теория за самоличността на тайнствения мъж в залива е напълно вярна.

* * *

Дори и да си даваше сметка, че е център на толкова внимание, Странника не го показа нито веднъж. Всеки ден той полагаше грижи за красивата жена и се разхождаше по обрулените от вятъра хълмове. Понякога действително сякаш се опитваше да си припомни нещо, което му убягваше, докато в други случаи изглеждаше, че напряга сили да забрави нещо. През втория вторник от ноември, докато се приближаваше към южния край на залива Кайнънс, той забеляза висок сивокос човек, застанал рисковано на терасата на кафене „Полпеор“ на нос Лизард. Дори и отдалеч си личеше, че мъжът го наблюдава. Габриел се спря и бръкна в джоба на палтото си, обгръщайки с длан познатата деветмилиметрова берета. В този миг мъжът започна да размахва ръце, сякаш се давеше. Габриел пусна пистолета и се запъти към него. В ушите му бушуваше морският прибой, а в гърдите му сърцето биеше като тимпан.