Даниъл Силва
Аферата Рембранд (82)

81. Нос Лизард, Корнуол

Терасата бе обляна в слънчева светлина. Двамата седяха сами в ъгъла под сянката на един чадър. Шамрон бе с гръб към морето, а Габриел — срещу него. Беше облечен в планинарски шорти и непромокаеми обувки с дебели чорапи, смъкнати до глезена. Шамрон разбърка две пакетчета захар в кафето си и попита на иврит дали Габриел носи оръжие. Габриел хвърли поглед към полиестерната раница на съседния стол. Ари смръщи чело.

— Нарушение на правилника е да държиш оръжието си в багажа. Този пистолет трябва да бъде винаги на кръста ти, за да можеш бързо да го измъкнеш.

— Причинява ми болка, когато се разхождам по-дълго.

Шамрон, който също страдаше от хронични болежки, кимна с разбиране.

— Поне се радвам, че британските власти са ти разрешили официално да носиш винаги оръжие. — Усмихна се бегло. — Вероятно трябва да благодарим на иранците за това.

— Нещо ново?

Ари кимна мрачно.

— Убедени са, че зад всичко стоим ние. И нямат търпение да ни върнат услугата. Знаем, че един от най-големите им мозъци, планиращи терористичните нападения на „Хизбула“, е ходил до Техеран преди седмица. Знаем също, че редица от техните агенти напоследък са се разбъбрили. Въпрос на време е кога точно ще ни ударят.

— Моето име споменава ли се?

— Засега не.

Габриел отпи от минералната си вода и запита Ари какво прави в страната.

— Малко домакинска работа след операцията.

— От какъв характер?

— Крайният съвместен оперативен анализ на службите — процеди Шамрон с пренебрежение. — Това е моят личен кошмар. През последните няколко дни се оказах заключен в Темс Хаус с две дузини британски и американски шпиони, които смятат, че имат спуснати свише права да ми задават всякакви въпроси.

— Светът се променя, Ари.

— Аз си харесвам предишния свят. Всичко беше по-просто. Освен това никога не съм работил добре в екип.

— Защо с този разбор не се занимава Узи?

— Узи е прекалено ангажиран, за да се занимава с нещо толкова тривиално — каза язвително Шамрон. — Помоли ме аз да се заема. Все пак си мисля, че не бе изцяло загуба на време. Имаше някои мостове, които се нуждаеха от поправка. Доста напрегнато беше станало в онзи оперативен център през последната вечер.

— И как съм изпаднал от списъка с поканените на подобно събрание?

— Греъм Сиймор сметна, че заслужаваш почивка.

— Колко тактично.

— Опасявам се, че ще има някой и друг въпрос, преди случаят официално да бъде приключен.

— Какви въпроси?

— Относно художествения аспект на операцията.

— Например?

— Например откъде Ландесман е научил, че платното на Рембранд се е появило отново на бял свят?

— Густаф ван Беркел от Комитета „Рембранд“.

— Каква е връзката между тях?

— Кой според теб е финансирал Комитета?

— Мартин Ландесман?

Габриел кимна.

— Какъв по-удачен начин да си гарантираш намирането на изгубен Рембранд от този да събереш в комитет най-добрите познавачи на художника? Ван Беркел и неговият екип са знаели местонахождението на всеки известен Рембранд. А когато се е откриела нова картина, тя автоматично се е занасяла на Ван Беркел за установяване на произхода.

— Колко типично за Мартин! — възкликна Шамрон. — Значи, когато картината се е озовала в Гластънбъри за реставрация, Мартин е наел професионалист, който да му я достави?

— Точно така — кимна Габриел. — Но пък се оказало, че този крадец има съвест — товар, който Мартин никога не е усещал върху плещите си.

— Французинът?

— Мисля, че да — каза Габриел. — Но при никакви обстоятелства недей да споменаваш на британците каквото и да е за Морис Дюран.

— Защото сте се договорили ли?

— По-точно Ели се е разбрал с него.

Шамрон махна пренебрежително с ръка.

— Като човек, посветил живота си на съхранението на картините във времето, не се ли притесняваш да защитаваш самоличността на крадец, задигнал творби на стойност милиарди долари?

— Ако Дюран не бе дал онзи списък с имена и сметки на Хана Вайнберг, никога нямаше да съумеем да пречупим Мартин. Този списък го повали.

— Значи целта оправдава средствата?

— Ти си сключвал договорки с хора, които са далеч по-лоши от професионален крадец на картини, Ари. Освен това Морис Дюран може и да е полезен следващия път, когато Службата тръгне да издирва нещо. На мястото на Узи, бих го задържал като джокер, заедно с Мартин Ландесман.

— Той ти праща поздрави, между впрочем.

— Узи ли?

— Ландесман — натърти Шамрон, видимо развеселен от изненадата, която се изписа на лицето на Габриел. — Пита дали двамата с него не бихте могли някой ден да се срещнете и да вечеряте на неутрална територия.

— По-скоро бих заел твоето място в следоперативния анализ. Но му предай сърдечна благодарност за отправената покана.

— Със сигурност ще остане разочарован. Каза, че изпитва дълбоко уважение към теб. Излиза, че след цялата тази афера Мартин се е отдал на философски размисли.

— Кога според теб ще се опита да прекъсне сътрудничеството ни?

— Всъщност опитите му започнаха малко след експлозиите в иранските заводи. Мартин смята, че е изпълнил ангажиментите си, и желае да бъде освободен от по-нататъшни отговорности. Той обаче не си дава сметка, че приятелството ни тепърва започва. Рано или късно иранците ще се опитат отново да построят заводи. А ние смятаме да се погрижим Мартин отново да им подаде ръка.

— Дали ще му се доверят?

— Не сме им дали повод да го подозират. Моллите смятат, че ние сме прихванали и обработили центрофугите някъде по пътя. Което означава, че Мартин ще продължи да ни носи дивиденти още дълги години, чийто главен получател ще бъде Узи. Каквото и да се случва занапред през мандата му, Узи завинаги ще остане в историята на Службата с тази велика победа като директор. И то благодарение на теб.

Ари спря изпитателния си поглед върху Габриел.

— Не те ли притеснява, че Узи обира лаврите от твоя труд?

— Това не е мой труд, Ари. Беше постижение на целия екип. Освен това, след всичко, с което съм вгорчавал живота му досега, все пак заслужава и мъничко слава.

— Славата е за теб, Габриел. Твърде възможно е да си успял да изкараш от релси цялата иранска ядрена програма за години напред. И между другото, успя да върнеш достойнството и живота на три забележителни жени.

— На три ли?

— На Лена, Зоуи и Хендрике. Като теглим чертата, никак не е зле за няколко месеца работа. — Шамрон направи пауза и сетне добави: — И оставаш само ти.

Габриел не отговори.

— Предполагам, че сега ще ми кажеш отново, че се оттегляш? — Шамрон бавно заклати глава. — Може би за кратко. Но после ще се появи поредният Мартин. Или някой новоизпечен терорист отново ще избие невинни жертви. И ти ще се върнеш пак на бойното поле.

— Уверен ли си, Ари?

— Майка ти неслучайно те е кръстила Габриел. Ти си вечен. Също като мен.

Габриел се вгледа мълчаливо в блесналите на слънцето цветове на пурпурната армерия по скалите. Шамрон сякаш усещаше, че този път нещата стоят другояче. Той се огледа и се усмихна замислено.

— Спомняш ли си онзи следобед, когато дойдохме тук много отдавна? Веднага след като Тарик беше убил нашия посланик и жена му в Париж?

— Спомням си, Ари.

— Тогава имаше едно момиче — каза Шамрон след дълга пауза. — С обеците и гривните. Звънтеше на всяка крачка. Помниш ли я, Габриел? Тя ми напомня за…

Той внезапно замълча. Габриел сякаш вече не го слушаше. Беше вперил поглед в скалите, потънал в спомени.

— Съжалявам, Габриел. Не исках…

— Не се извинявай, Ари. Ще нося Леа и Дани в сърцето си до края на живота си.

— Дал си предостатъчно, Габриел. Прекалено много даже. Наистина е време да сложим точка.

— Така е — каза Габриел умислено. — Май е така.

— Мога ли поне да те откарам обратно до дома ти?

— Не — отвърна той. — Ще повървя.

Метна раницата на гръб и се изправи. Шамрон остана седнал, като последна проява на ината му.

— Учи се от грешките ми, Габриел. Грижи се добре за жена си. И ако бъдете дарени с деца, грижи се и за тях.

— Обещавам, Ари.

Габриел се наведе и целуна Шамрон по челото. После се обърна и закрачи.

— Нещо последно — подвикна Ари след него на иврит.

Габриел се спря и го погледна.

— Дръж този пистолет на кръста, където му е мястото.

Габриел се усмихна.

— Вече е там.

— Изобщо не съм забелязал.

— Никога не си забелязвал, абба^[1].

Габриел тръгна, без да каже и дума повече. Шамрон го зърна за последен път, докато пъргаво се отдалечаваше по скалите на залива Кайнънс. След това Габриел потъна в заревото на залязващото слънце и изчезна.