Даниъл Силва
Аферата Рембранд (59)

58. Саутуърк, Лондон

Изпълнителният директор на „Лейтъм Интернешънъл Медиа“ — Джералд Малоун, размаха брадвата в петнайсет часа на следващия ден. Решението пристигна под формата на имейл към целия личен състав на Файненшъл Джърнъл, написан с характерния му сух език. В него се казваше, че въведените напоследък мерки за ограничаване на разходите не били достатъчни, за да може вестникът да се задържи над повърхността в настоящия си формат. Поради тази причина управителният съвет на „Лейтъм“ не виждал друго решение, освен да наложи сериозни и незабавни съкращения на персонала. Налагало се да се реже надълбоко и нашироко, като най-големи загуби щяла да понесе редколегията на изданието. Един от новинарските екипи — този на Зоуи Рийд — видимо бе съумял да избегне чистката. Както се оказа впоследствие, помилването бе един вид прощален подарък от Джейсън Търнбъри, който скоро щеше да се присъедини към същия управителен състав на групата, който сега хвърляше Файненшъл Джърнъл на бунището.

Зоуи седеше на бюрото си, изпълнена с вината на оцелелия, и наблюдаваше безмълвно ритуалното опаковане на личните вещи, което следва всяко масово съкращение на персонал. Докато слушаше тъжните сбогувания на доскорошните си колеги, тя се замисли, че може би е дошъл моментът най-сетне да зареже вестникарския бизнес и да се посвети на телевизионната кариера, която я очакваше в Ню Йорк. Не за първи път се улови, че мислите й се насочват към забележителната група мъже и жени, с които се бе опознала в обезопасената къща в Хайгейт. За нейна голяма изненада, тези хора сега й липсваха. Липсваше й компанията на Габриел и неговият екип. Въобще не си бе представяла, че подобно нещо е възможно. Липсваше й тяхната решимост за успех и тяхното непоколебимо убеждение, че следват справедлива кауза — усещания, които тя си спомняше от ранните си години в нюзрума на Файненшъл Джърнъл. Ала повече от всичко друго й липсваше задружната атмосфера в самата къща. В продължение само на няколко часа всяка вечер тя се беше превръщала в част от едно семейство. Шумно, свадливо, сприхаво и малко объркано семейство, но все пак семейство.

Макар самата тя да не си даваше сметка защо, струваше й се, че семейството сякаш я е изоставило. Във влака обратно от Париж агентът с къси тъмни коси и сипаничаво лице я бе поздравил скришом за добре свършената работа. След това обаче се възцари тишина. Никакви телефонни обаждания, никакви електронни писма, никакви нагласени срещи на улицата или в метрото, никакви дискретни призовки да се яви в щабквартирата на МИ5, за да й благодарят за изпълнената задача. От време на време изпитваше усещането, че я наблюдават, но можеше и да е просто собственото й желание това да не свършва. За Зоуи, която бе свикнала да получава мигновеното удовлетворение на ежедневната журналистика, най-трудното сега бе незнанието дали от намесата й е имало някаква полза. Да, разбираше, че парижката операция е била сполучлива, но нямаше представа дали от нея изобщо са били получени важните данни, от които се нуждаеха Габриел и Греъм Сиймор. И най-вероятно никога нямаше да научи нещо повече.

А що се отнася до нейните чувства към Мартин Ландесман, тя бе чела някъде, че възстановителният период след прекъсването на романтична връзка е равен на продължителността на самата връзка. Но Зоуи бе установила от личен опит, че това времетраене би могло драстично да се съкрати, когато се окаже, че доскорошният ти любовник пласира ембаргови стоки за Ислямска република Иран. Ненавистта й към Мартин сега бе толкова силна, колкото и желанието й веднъж завинаги да прекрати отношенията си с него. За съжаление, това не бе възможно, тъй като личният й живот сега бе станал предмет от значение за националната сигурност. От МИ5 я бяха помолили да поддържа комуникациите с Мартин, за да не му даде някакъв повод да се усъмни в нещо. Все още не бе особено ясно обаче дали ще искат от нея да посети неговия галаприем в Женева. Зоуи не изпитваше никакво желание да стъпва повече в дома му. Нещо повече, тя не искаше никога повече да вижда лицето му.

Мислите й прекъсна Джейсън Търнбъри, който се появи в нюзрума, за да изнесе задължителното си опело след чистката за това каква огромна чест е било за него да работи редом до толкова талантлива и посветена на службата си група журналисти. Когато той приключи словото си, доскорошните му колеги се запътиха към асансьорите като объркани жертви на природен катаклизъм. Повечето се озоваха директно в „Котвата“ — старомодната кръчма непосредствено до Файненшъл Джърнъл — и се отдадоха на тежък запой. Зоуи се почувства длъжна да покаже някаква съпричастност, но скоро тя бе изместена от желание да се измъкне оттук. Затова тя попи някоя и друга сълза, потупа някое и друго рамо и след това тихо се измъкна през вратата в проливния дъжд навън.

Наблизо не се виждаха таксита и затова тя се запъти към Саутуърк Бридж. Откъм Темза духаше студен вятър. Зоуи измъкна сгъваемия си чадър, но той се оказа безполезен срещу хоризонталния порой. В другия край на моста тя забеляза познат силует, застанал на тротоара, без да обръща никакво внимание на плющящия дъжд. Беше същият мъж в шлифер, който пръв се бе свързал с нея пред сградата на Си Ен Ен в деня на вербуването й.

Когато Зоуи го доближи, той вдигна ръка към устата си, сякаш за да потисне пристъп на кашлица. В този миг един ягуар се материализира отнякъде и спря точно пред нея. Задната врата се отвори. Отвътре я покани да влезе Греъм Сиймор.

— Чувам, че току-що във Файненшъл Джърнъл са падали глави — каза Сиймор, докато колата потегляше.

— Има ли нещо, с което не сте запознат?

— Слушах го по Би Би Си.

Колата зави наляво по Ъпър Темс Стрийт.

— Спирката на метрото е в противоположната посока.

— Бих искал да разменим няколко думи.

— Досетих се.

— Питахме се какви са плановете ви за почивните дни.

— Евтин роман. Някое и друго дивиди. Може би ще се поразходя из Хампстед Хийт, ако не вали.

— Звучи доста скучно.

— Харесвам скучните неща, господин Сиймор. Особено след Париж.

— Имаме едно по-вълнуващо предложение, ако се интересувате.

— Какво трябва да свърша този път? Да обера някоя банка? Или да разбия някоя клетка на Ал Кайда?

— Трябва само да посетите един прием и да изглеждате неотразимо.

— Това го мога. Ще има ли отново планиране?

— Опасявам се, че ще има.

— Значи се връщаме обратно в Хайгейт?

— Не веднага. Преди това ви чака вечеря в „Мирабел“.

— С кого?

— С новия ви приятел.

— Наистина ли? И какъв е той?

— Млад, красив и богат руснак.

— Има ли си име?

— Михаил Данилов.

— Колко благородно!

— Всъщност той няма и капчица благородна кръв. И тъкмо затова ще ви държи под ръка, когато пристъпите в имението на Мартин Ландесман тази събота.