Даниъл Силва
Аферата Рембранд (12)

11. Съмърсет, Англия

Габриел огледа върха на левия си показалец.

— Какво е? — запита Киара.

— Оловно белило, киновар и може би съвсем малко естествен азурит.

— Люспи от боя?!

— И също май има текстилни влакна.

— Какви по-точно?

— От дюшеклък. Като онези памучни или ленени тъкани, с които са покривали матраците или са опъвали по мачтите в Холандия през седемнайсети век. Като текстила, от който Рембранд е правел платната си.

— И какво означава наличието на люспи от боя и влакна на онази площадка?

— Че ако съм прав, изглежда, търсим Рембранд с дупчица от куршум.

Габриел духна власинките от пръста си. Сега се движеха на запад по двулентов път, който минаваше през Полдън Хилс. Право пред тях яркооранжевото слънце висеше ниско над хоризонта, застинало между две тънки облачни ивици.

— Искаш да кажеш, че Лидел се е съпротивлявал?

Габриел кимна.

— Така говорят уликите в ателието му.

— Кои например?

— Да кажем, натрошеното стъкло или разсипаният разтвор.

— Смяташ, че е станало, защото са се сборичкали?

— Едва ли. Лидел бе достатъчно умен и знаеше, че няма смисъл да влиза във физическа схватка с въоръжен крадец. По-скоро смятам, че е използвал разтвора като оръжие.

— Как?

— Според формата на разливането, навярно го е запокитил в лицето на крадеца. Сместа вероятно е изгорила очите му и го е заслепила за няколко секунди. Достатъчно, колкото Лидел да се измъкне оттам. Той обаче е допуснал една грешка. Взел е и нея със себе си.

— Рембранд ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Картината е твърде голяма, за да я носи с една ръка. Това значи, че му се е наложило да я хване с две ръце за рамката. — Демонстрира, хващайки волана на позициите за три и девет часа. — Сигурно не му е било лесно да я мъкне по тясното стълбище. Но Лидел почти е успял да се измъкне. Бил е само на няколко крачки от площадката, когато го е застигнал първият куршум. Той е пробил врата му и ако си го представям правилно, е преминал и през картината, преди да се забие в стената отсреща. Съдейки по композицията и цветовата гама на люспите боя, бих предположил, че куршумът е перфорирал дясната част на лицето й.

— Възможно ли е дупка от куршум да се поправи?

— Безусловно. Ще се изненадаш какви идиотски неща могат да причиняват хората на картините си. — Габриел направи пауза. — Или пък заради картини.

— Какво искаш да кажеш?

— Кристофър беше романтик. Когато и двамата бяхме във Венеция, той все се влюбваше в някого. И неизменно го оставяха с разбито сърце.

— Но какво общо има това с Рембранд?

— Всичко го има в реставрационните записки — поясни Габриел. — Те са любовно писмо. Кристофър най-сетне е открил жена, която няма да го нарани. Бил е обсебен от девойката на тази картина. И си мисля, че е загинал именно защото не е можел да я остави.

— Има обаче нещо, което не мога да схвана — рече Киара. — Защо крадецът не е посегнал на нито една от другите картини в ателието? На Моне или пък на Сезан?

— Защото е бил професионалист. Дошъл е конкретно заради Рембранд. И не си е тръгнал с празни ръце.

— И какво следва сега?

— Понякога най-добрият начин да откриеш една картина е, като се поинтересуваш къде е била преди.

— Откъде ще започнем?

— От самото начало — отвърна Габриел. — От Амстердам.