Даниъл Силва
Аферата Рембранд (6)

5. Нос Лизард, Корнуол

Двамата продължиха да вървят по скалите към Лизард Лайт като контрастни фигури от различни картини. Ръцете на Ишърууд бяха пъхнати в джобовете на палтото му от туид, а краищата на вълнения му шал се повяваха като знаменца от суровия вятър. По стечение на обстоятелствата той говореше за лятно събитие — за зноен юлски следобед, когато бе отишъл до един замък в долината на река Лоара, за да направи оценка на колекцията на починал собственик. Един от най-демоничните аспекти в несигурното битие на всеки търговец на картини.

— Имаше едно или две платна, които представляваха известен интерес. Но всички останали бяха боклуци. И тъкмо си тръгвах оттам, когато телефонът ми звънна. Оказа се Дейвид Кавендиш. Художествен консултант. Работи със свръхбогатите колекционери. И доста сенчеста фигура, меко казано.

— Какво искаше?

— Да ми направи предложение. Такова, каквото не може да се обсъжда по телефона. Настоя да отида при него незабавно. Беше отседнал във вила под наем на остров Сардиния. Типично в негов стил! Все отсяда някъде. И никога не си плаща. Но обеща, че изгубеното време ще си струва. Също така намекна, че вилата е пълна с красиви девойки и огромно количество отлично вино.

— И ти скочи на първия самолет?

— Имах ли избор?

— Какво бе предложението му?

— Той има клиент, който иска да се освободи от голям портрет. Платно на Рембранд. Изключително ценно. Никога не е било излагано пред публика. Уточни, че клиентът му не бил особено съгласен да прибягва до услугите на някоя голяма аукционна къща. По-скоро искал нещата да се уредят дискретно. Добави също така, че клиентът му имал желание в крайна сметка тази картина да се изложи в музей. Кавендиш го обрисува като филантроп. Но на мен ми се струва, че по-скоро клиентът не може да се примири с мисълта, че неговата картина ще попадне в лапите на друг колекционер.

— А защо чрез теб?

— Защото на фона на значително занижените стандарти в света на изкуството мен ме считат за нещо като образец на добродетелността. И независимо от многото ми издънки през годините, някак си съм съумял да си изградя отлична репутация пред музеите.

— Блажени са вярващите — бавно поклати глава Габриел. — А Кавендиш спомена ли името на въпросния продавач?

— Разправяше нещо за позалязващ благородник от Изтока, но аз не повярвах и на дума от това.

— И защо с дискретна продажба?

— Не следиш ли новините? В тези несигурни времена това е хит. Така преди всичко на продавача се гарантира пълна анонимност. Не забравяй, скъпи мой, човек обикновено не се разделя с Рембранд просто защото му е омръзнало да го гледа. Това се прави заради пари. А последното, което някой богаташ би искал да се разчуе за него, е, че вече не е толкова богат. Освен всичко друго, да закараш една картина на аукцион си е рискована работа. Особено пък в такива времена.

— И ти се съгласи да уредиш продажбата.

— Естествено.

— Срещу какъв процент?

— Комисионата ми е десет процента. Делим поравно с Кавендиш.

— Това не е особено етично, Джулиан.

— Всеки се оправя, както може. Моят телефон спря да звъни в деня, когато Дау Джоунс падна под седем хиляди. И не само моят. В Сейнт Джеймс всички усещаме стагнацията. Всички, с изключение на Джайлс Питауей, естествено. Някак си Джайлс все успява да устои на бурята.

— Допускам, че си поискал и странично мнение за платното, преди да го пуснеш на пазара?

— Моментално — отвърна Ишърууд. — Нали трябваше да съм сигурен, че картината е наистина на Рембранд. А не „ателието на Рембранд“ или „школата на Рембранд“, или „последовател на Рембранд“, или пък, не дай си боже, „по маниера на Рембранд“.

— Кой проведе удостоверяването на автентичността?

— Ти как смяташ?

— Ван Беркел ли?

— Разбира се.

Д-р Густаф ван Беркел по всеобщо мнение беше най-големият авторитет по Рембранд в целия свят. Освен това работеше като директор на Комитета „Рембранд“ — сдружение на историци, учени и изследователи, посветили живота си на това да проверяват дали всяка картина, която се приписва на Рембранд, действително е негово дело.

— Както се очакваше, Ван Беркел подходи скептично — продължи Ишърууд. — Но след като разгледа снимките ми, се съгласи да зареже всичко и да дойде до Лондон, за да направи лично оглед на портрета. Беше ми достатъчно само да видя как лицето му буквално пламна от вълнение. Но се наложи да изчакам цели две мъчителни седмици, преди Ван Беркел и неговото съзвездие от експерти да оповестят присъдата си. Накрая ми казаха тържествено, че картината е автентична и спокойно може да се продава като такава. Заклех Ван Беркел да запази всичко в тайна. Даже го принудих да подпише договор за конфиденциалност. А после хванах първия полет за Вашингтон.

— Защо пък за Вашингтон?

— Защото Националната галерия там е в последните етапи на събирането на огромна изложба на Рембранд. Редица авторитетни американски и европейски музеи са се съгласили да отдадат под наем свои платна. Но същевременно с това бях подочул и за значителен бюджет, който бил заделен целенасочено за закупуване на нова творба. Носеше се слух и че търсят такава картина, която да окупира заглавните страници на пресата. Нещичко по-секси, което да привлече тълпите.

— А твоят новооткрит Рембранд пасва точно на описанието.

— Като костюм по мярка! Впрочем съумях доста бързичко да сключа сделката. Разбрахме се да им доставя платното във Вашингтон, напълно реставрирано, след шест месеца. Тогава директорът на Националната галерия щеше да разкрие придобивката си пред очите на света.

— Не спомена за колко си я договорил.

— Не си питал.

— Сега питам.

— За четиридесет и пет милиона. Оформихме документите за сделката във Вашингтон, а сетне се наградих с няколко разточителни дни със специална компания в хотел „Идън Рок“ на островите Сен Барт. След това се върнах в Лондон и се заех да търся реставратор. Исках да не е случаен човек. И да е напълно дискретен. Ето защо отидох в Париж да говоря с Шамрон.

Ишърууд вдигна поглед към Габриел за реакция. Като срещна само мълчание, той забави крачка и се загледа във вълните, които се разбиваха в скалите на нос Лизард.

— Когато Шамрон ми каза, че още не си готов за работа, с неохота склоних да се обърна към друг реставратор. Някой, който би скочил веднага пред възможността да поизчисти отдавна изгубен Рембранд. Бивш специалист по консервация от „Тейт“, който се е отдал на частна практика. Не толкова елегантен, колкото първия ми избор, но все пак стабилен и далеч по-малко проблемен. Човек, който няма вземане-даване с терористи или с руски търговци на оръжие. Който няма да ме кара да приютявам за уикенда котето на някой бежанец. И който не оставя трупове зад гърба си. Поне до този момент. — Обърна се към Габриел. — И освен ако не си се отказал да следиш новините, съм сигурен, че сам ще можеш да довършиш историята.

— Наел си Кристофър Лидел.

Ишърууд кимна бавно и се загледа в тъмнеещото море.

— Срамота е, че не можех да дам тази поръчка на теб, Габриел. Тогава единственият труп щеше да бъде този на крадеца. А аз щях все още да притежавам моя Рембранд.