Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rembrandt affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
plqsak (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Аферата Рембранд

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Стилов редактор и коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-1115-8

История

  1. — Добавяне

73. Кантон Берн, Швейцария

Студен повей облъхна врата на Зоуи, когато вратата на складовото помещение зад нея се отвори. Тя стисна очи и за първи път от години насам започна да се моли. Какво следва? — питаше се тя. Още въпроси? Или пак ще я возят с колата някъде? Или пък Мартин най-после е решил, че е време да освободи света от още един журналист, който задава твърде много въпроси? Зоуи се боеше, че вече няма друга алтернатива. Особено след като беше разкрила цялата операция. През последните десетина минути даже бе започнала да съчинява собствения си некролог. Само едно й убягваше. Мартин и неговите главорези трябваше да попълнят една празна графа: причина за смъртта.

Тя отвори очи и погледна Михаил. Лицето му бе осветено от бледата светлина, идваща откъм отворената врата. Той напрегнато се взираше в приближаващите охранители зад гърба на Зоуи. Един от тях отстрани лепенката от устата й, този път далеч по-нежно, докато другият внимателно освободи краката и ръцете й. Други двама гардове направиха същото за Михаил, а трети започна да нанася мехлем и да превързва раните по лицето и главата му. Никой от охранителите не даде каквото и да е обяснение за внезапното им гостоприемство. Всички действия се извършваха с характерната швейцарска ефективност. След като подадоха и на двамата пленници по едно одеяло, охранителите излязоха. Зоуи изчака вратата да се затвори и чак тогава възкликна:

— Какво ни се случи току-що?

— Случи ни се Габриел.

— Не те разбирам.

Михаил постави показалец върху устните си.

— Нито дума повече.

* * *

Вълна от възторг и облекчение премина през целия оперативен център, когато на екраните се получи последното съобщение от Габриел. Дори Греъм Сиймор, който през последните минути се намираше на ръба на кататоничен пристъп, си позволи една усмивка. Двама души в помещението обаче не можаха да споделят общата радост. Единият бе Ари Шамрон, а другият — Киара Алон. За пореден път операцията бе в ръцете на човека, когото те обичаха. И за пореден път двамата нямаха никакъв друг избор, освен да чакат. И да дават безмълвни обещания пред себе си, че този път всъщност ще е последен. Наистина за последен път!

* * *

Магистрала Е63 се простираше на изток, безупречно почистена от снега и без никакъв трафик. Габриел държеше и двете си ръце на волана на аудито и караше със съобразена скорост. От лявата страна на магистралата спретнато подрязани лози се редуваха като колони войници по хълмовете на кантона Во. От дясната страна се простираше Женевското езеро, а в далечината зад него се издигаха Савойските Алпи. Подножието на планинската верига бе обвито в мъгли, но високите върхове вече се обагряха от ранните утринни лъчи.

Той продължи покрай Монтрьо към Егъл, после сви по шосе 11 и се насочи към долината Ормон. Пътят тук беше тесен, двулентов и пълен с изненадващи обратни завои. Няколко километра след Ле Диаблере той прекоси границата между кантоните Во и Берн. Пътните знаци мигновено преминаха на немски, както и архитектурата на постройките. Първите слънчеви лъчи вече пълзяха по Бернските Алпи, а когато Габриел навлезе в Гщаад, бе започнало да се развиделява. Той свърна в главния паркинг в центъра на селището и спря колата в най-отдалечения ъгъл. Само след час това място щеше да се е напълнило с автомобили. Сега обаче още беше пусто, с изключение на трима сноубордисти, които пиеха бира до очукан микробус „Фолксваген“.

Габриел остави двигателя включен и проследи на часовника на таблото как наближава и отминава крайният срок, който бе дал на Улрих Мюлер. Реши да остави десетминутен толеранс за закъснение, но когато и това време измина, той вдигна телефона си. Докато набираше номера обаче, един сребрист джип „Мерцедес GL450“ навлезе в паркинга. Той подмина сноубордистите и спря на няколко метра от аудито на Габриел. Вътре имаше четирима мъже, всички облечени в тъмносините униформи с логото на „Центрум Секюрити“. Една от задните врати се отвори и излезлият от нея даде знак на Алон да се приближи. Габриел го позна веднага. Беше Йонас Брунер.

Габриел изключи двигателя, заключи телефона си в жабката на колата и излезе. Брунер го наблюдаваше с леко развеселено изражение, сякаш изненадан от скромния ръст на израелеца.

— Казаха ми, че говориш немски — започна Брунер.

— По-добре от теб — отвърна Габриел.

— Въоръжен ли си?

— Не.

— Носиш ли телефон?

— В колата е.

— А радиопредавател?

— Също в колата.

— Проследяващо устройство?

Габриел поклати глава отрицателно.

— Налага се да те претърся.

— Очаквам го с нетърпение.

Габриел се качи на задната седалка на мерцедеса и се мушна в средата. Брунер седна до него и затръшна вратата.

— Обърни се и коленичи.

— Тук ли?!

— Тук.

Габриел го послуша и бе подложен на щателна проверка — от глава до пети. Когато приключиха, той отново се обърна и седна нормално. Брунер побутна шофьора и колата потегли.

— Дано ти е доставило същото удоволствие, както на мен, Йонас.

— Затваряй си устата, Алон!

— Къде са хората ми?

Брунер не отговори нищо.

— Колко далеч отиваме?

— Недалеч. Но по пътя ще трябва да поспрем за кратко.

— За кафе ли?

— Точно така, Алон. За кафе.

— Дано не си посегнал на моето момиче, Йонас. Ако си я наранил, аз ще нараня теб.

* * *

Отправиха се на изток по ръба на тясна ледникова долина. Шосето криволичеше през горички и поляни и те ту попадаха в тъмнина, ту в ослепителна светлина. Униформените гардове на „Центрум Секюрити“ не си говореха. Рамото на Брунер се притискаше в това на Габриел. Все едно да се подпираш на гранитен масив. Охранителят отляво на Алон свиваше и изпъваше пръсти, сякаш се подготвяше да свири соло. Габриел разбираше добре за какво трябваше да се спира преди срещата с Мартин. И не беше изненадан. Това си беше обичайна процедура преди подобни срещи. Един вид аперитив преди вечеря.

Долината бе последвана от възвишение. Там колата сви по еднолентов път, който се издигаше по склона. Наскоро тук бе преминавал снегорин, но въпреки това мерцедесът едва успяваше да направи сцепление и да се придвижи нагоре. Когато преодоляха денивелация от около триста метра спрямо долината, автомобилът свърна до една самотна елхова горичка. Двамата мъже отпред веднага слязоха, както и този вляво от Габриел. Йонас Брунер изобщо не се помръдна.

— Това едва ли ще ти хареса толкова, колкото претърсването.

— Значи сега хората ти ще ме направят по-сговорчив преди срещата със Свети Мартин?

— Слизай от колата, Алон. Да приключваме с това и да потегляме.

Габриел въздъхна тежко и излезе.

* * *

Йонас Брунер изгледа как тримата му най-добри хора отведоха Габриел към дърветата и после погледна часовника си. Беше им дал пет минути. Без да нанасят прекалено много щети. Просто колкото да стане по-сговорчив и лесен за обработка. Част от него бе изкушена да се включи във веселбата. Но не можеше. Мюлер очакваше вести.

Докато набираше номера на Мюлер, с крайчеца на окото си той съзря движение откъм дърветата. Брунер вдигна поглед и видя силуета само на един човек, който уверено крачеше към него от сенките. Погледна часовника си и се намръщи. Беше наредил на хората си да са благоразумни, но пък само две минути едва ли бяха достатъчни, за да се свърши работата както трябва. Особено пък с човек като Габриел Алон. Отново вдигна поглед и чак тогава осъзна грешката си. Откъм горичката идваше не някой от неговите хора. Беше Алон… В ръката му имаше пистолет — „Зиг Зауер Р226“, стандартното въоръжение на служителите в „Центрум Секюрити“. Израелецът рязко отвори вратата на Брунер и насочи дулото право в лицето му. Брунер и за секунда не помисли да посяга към своето оръжие.

— Разбрах, че владееш немски, Йонас. Затова ме слушай много внимателно. Искам да ми подадеш пистолета си. Бавно, Йонас. Иначе може да се изкуша да те прострелям няколко пъти.

Брунер извади оръжието си и го подаде на Алон с ръкохватката напред.

— А сега и телефона.

Той се подчини.

— Имаш ли радиопредавател?

— Не.

— А проследяващо устройство?

Брунер поклати глава отрицателно.

— Жалко. По-късно може да ти потрябва. Сега седни зад волана.

Брунер изпълни нареждането и запали двигателя. Израелецът седна зад гърба му с пистолет, опрян в тила му.

— Колко далеч отиваме, Йонас?

— Недалеч.

— А други междинни спирки?

— Няма.

Брунер включи колата на скорост и потегли нагоре по планината.

— Поздравления, Йонас. Току-що съумя да ме подсигуриш с оръжие и в същото време да се превърнеш в заложник. Като цяло, много добре изиграно!

— Живи ли са хората ми?

— Двама със сигурност. За третия не съм убеден.

— Бих искал да им пратя лекар.

— Просто карай, Йонас.