Даниъл Силва
Аферата Рембранд (67)

66. Мейфеър, Лондон

Гробна тишина се бе възцарила в лондонския оперативен център, откакто пристигна последното съобщение от Габриел. Ейдриън Картър и Греъм Сиймор, и двамата протестанти по изповедание, седяха един до друг със сведени глави и затворени очи, сякаш се молеха. Шамрон и Навот стояха рамо до рамо: Навот бе скръстил мускулестите си ръце пред гърдите, а Шамрон тревожно въртеше любимата си запалка в пръсти. Киара беше в „Аквариума“, зачетена в полученото от компютъра на Мартин Ландесман.

— Мартин не би посмял да ги убие в къщата — отбеляза Картър.

— Едва ли — съгласи се Шамрон. — Първо ще ги закара в Алпите. После ще ги убие.

— Може би хората ви ще съумеят да ги прихванат на излизане от Вила Елма? — предположи Сиймор.

— Да ти напомням ли, че в двора на Мартин има над двеста черни лимузини. И всички те ще си тръгнат почти по едно и също време. Да не споменаваме и че Ландесман има достъп до езерото, наред с няколко доста бързи моторници. — Шамрон направи пауза. — Някой знае ли откъде в Женева можем да си наемем лодка в мразовита декемврийска нощ?

— Имам познати в ДАП — вметна Картър с неубедителен глас. — На няколко пъти са ни помагали в борбата срещу Ал Кайда.

— Това са твои познати — каза Навот, — но не и наши. Мога да те уверя, че от ДАП искрено биха се зарадвали на шанса да ни натрият носовете в тази каша.

— Помисли каква е алтернативата, Узи. По-добре сега да понесете малко срам, отколкото да изгубите един от най-добрите си агенти и една от най-популярните журналистки на Великобритания.

— Не става дума за гордостта ни, Ейдриън. Тук става дума неколцина от най-добрите ни хора да не попаднат в швейцарски затвор.

— Ако аз се намеся, може и да не се наложи да влизат в затвора.

— Нима забравяш името на човека, който в момента стои в стая на грандхотел „Кемпински“? — Посрещнат от мълчание, Навот продължи: — Не желая да поверявам съдбата на Габриел или на останалите ми хора на твоите познати от ДАП. Наложи ли се да стигаме до сделка, ще го направим сами.

— Ти решаваш, Узи. Какво предлагаш?

Навот се обърна към Шамрон.

— Каква част от хард диска на Мартин успяхме да свалим, преди да прекъснат трансмисията? — запита Ари.

— Към деветдесет процента.

— Значи бих казал, че вероятността да сме попаднали на нещо интересно се е увеличила значително. На твое място бих накарал компютърните ни техници от Хайгейт да започнат да преглеждат тази информация, сякаш животът им зависи от това.

Навот погледна Сиймор и запита:

— Колко време ще им отнеме да дойдат?

— С полицейски ескорт… към двайсетина минути.

— Да се опитат за десетина.

Греъм вдигна телефона си. Шамрон тихо се приближи до Навот.

— Мога ли да предложа още нещо, Узи?

— Заповядай.

— Разкарай Габриел, Ели и останалите от „Кемпински“, преди полицията да ги намери.

* * *

Стъпалата бяха каменни и се спускаха спираловидно надолу към дълбините на старото имение. Краката на Зоуи така и не се докоснаха до тях. Петима от най-добрите хора на „Центрум Секюрити“ я носеха в мрака: по един за всеки крайник и един да задушава писъците й. Носеха я с лице нагоре, така че тя можеше да види лицата им. Всеки от тях й бе познат от предишния й живот. От живота преди откровението. Отпреди истината. Отпреди „Кеплер Верк“ от Магдебург, отпреди „Хардуер и оборудване ХТЕ“ от Шънджън. От живота преди Габриел…

Стълбището свърши в подземна галерия с влажни стени и сводест таван. Зоуи изпита чувството, че се носи през алпийски тунел. В края му не се виждаше светлина, усещаше се само зловонен лъх от езерото. Младата жена започна да се мята с всички сили. Един от охранителите я стисна за шията и сякаш парализира цялото й тяло.

Когато стигнаха края на галерията, те я пуснаха на земята и я овързаха със сребристо тиксо — първо глезените, после китките и накрая устата. Сетне един от тях, огромен мъж, я вдигна на рамо и я понесе по друг коридор към тъмна стаичка, която силно миришеше на мухъл и прах. Там той пусна Зоуи на краката й и я попита дали може да диша. Тя отговори утвърдително и миг по-късно той й нанесе тежък удар с юмрук в корема. Зоуи веднага се сви като прекършена и се строполи на пода, борейки се за глътка въздух.

— А как е сега? Още ли можете да дишате, госпожице Рийд?

Не можеше. Не можеше да си поеме дъх. Не виждаше нищо. Даже сякаш бе спряла да чува. Само се гърчеше в агония, докато през лишения й от кислород мозък пробягваха светкавици. Нямаше представа колко време продължиха спазмите й. Знаеше само, че в един момент осъзна, че не е сама. На земята до нея, проснат по лице — в безсъзнание, здраво завързан и подгизнал от кръв, лежеше Михаил. Зоуи положи глава на рамото му и се опита да го събуди, но Михаил не се помръдна. Тялото й започна отново да се гърчи, този път от неконтролируем страх. Сълзи потекоха по бузите й.

* * *

По същото време Йонас Брунер стоеше сам в кабинета си, разглеждайки предметите на своето бюро. Един портфейл Бали с кредитни карти и документи на името на Михаил Данилов. Един ключ от хотелска стая в грандхотел „Кемпински“. Едно ултравиолетово фенерче. Една флашка Сони. Едно неголямо електронно устройство с клавиатура и два кабела с щипци. Един миниатюрен радиопредавател с неустановен произход. Взети заедно, всички тези предмети довеждаха до едно-единствено заключение. Човекът, който лежеше в безсъзнание в избата на Вила Елма, беше професионалист. Брунер взе телефона и се обади на Улрих Мюлер, който по това време вече летеше над кантон Цюрих.

— Колко време е изкарал сам в кабинета?

— Не сме сигурни. Час, може би повече.

— Какво бе състоянието на компютъра?

— Включен и свързан към интернет.

— Къде са в момента?

Брунер отговори.

— Можеш ли да ги изведеш от къщата, без никой да забележи?

— Без проблем.

— Внимавай, Йонас. Не е действал сам.

— Какво да правим, когато излезем оттук?

— Искам да ги разпитам лично.

— Къде да ги отведем?

— На изток — каза Мюлер. — Знаеш мястото.

Така беше.

— А Моник и Мартин? — запита Йонас.

— Щом си тръгне и последният гост, ги искам незабавно на хеликоптера.

— Моник няма да е много доволна.

— Моник няма избор.

Линията прекъсна. Брунер въздъхна и затвори телефона.

* * *

Предвид обичайната за „Кемпински“ клиентела от своенравни богаташи, промените в плановете бяха по-скоро норма, отколкото изключение. Независимо от това, вълната от преждевременно напускащи гости на рецепцията тази вечер изглеждаше доста необичайна. Първи слязоха американското семейство. Възникнал спешен проблем с детето им и трябвало да се приберат. После дойде двойката британци, чиято кавга бе започнала още в асансьора и не спря чак докато не се качиха във волвото си под наем. Пет минути след тях се появи мъжът с кошмарна прическа, който помоли за такси до гара Корнавин. А той бе последван от спретнат човек с посребрели слепоочия и зелени очи, който не промълви и думичка, докато момичето на рецепцията оправяше сметката му. С възхитително търпение той изчака пет минути, докато се появи неговото „Ауди А6“, взето под наем. Видимо бе обаче, че чакането го изнервяше. Когато колата най-сетне пристигна, той хвърли чантите си на задната седалка, пъхна щедър бакшиш в ръката на пиколото и си замина.

Не беше първият случай, когато персоналът на „Кемпински“ бе подвеждан от гости. Но този път мащабът на разиграния пред тях театър бе безпрецедентен. Нямаше никакво дете със спешен проблем, нито пък свадата между британските съпрузи бе истинска. Британец впрочем бе само един от двамата, и то преди много, много години.

Десетина минути след като напуснаха хотела, и двете двойки вече бяха заели позиции по Рю де Лозан, придружени от шофьора на скъпия мерцедес S-класа. А що се отнася до мъжа със зелените очи, неговата дестинация беше хотел „Метропол“. Само че когато пристигна там, той вече не беше Джонатан Олбрайт от Гринуич, Кънектикът, а Хайнрих Кивер от Берлин, Германия. Когато се настани в стаята си, той окачи на вратата табелката „Моля, не безпокойте“ и незабавно установи подсигурена връзка с екипа си. Ели Лавон пристигна десет минути по-късно.

— Нещо ново? — запита той.

— Нищо — отвърна Габриел. — Само гостите започнаха да си тръгват.