Даниъл Силва
Аферата Рембранд (8)

7. Заливът Гънуолоу, Корнуол

Пликът съдържаше общо десет фотографии: една на цялото платно и още девет в по-големи детайли. Габриел ги разположи на кухненския плот и внимателно ги заоглежда с лупа.

— Какво търсиш? — поинтересува се Киара.

— Гледам как е напоявал четката.

— И?

— Джулиан е прав. Рисувал е набързо и с особена страст. Но се съмнявам да е работил alia prima. Виждам места, където първо е полагал сенките и им е давал достатъчно време да изсъхнат.

— Значи със сигурност е Рембранд?

— Няма съмнение.

— Възможно ли е да го установиш само по снимките?

— Занимавам се с картини от сто хиляди години. Мога да го разпозная, когато го видя. Тук не само имаме Рембранд. Това е уникален Рембранд. И то такъв, който е изпреварил времето си с два века и половина.

— Тоест?

— Погледни техниката на рисуване. Рембранд е бил импресионист далеч преди някой изобщо да назове този стил. Доказателство за гения му.

Киара взе една от снимките. Беше близък план на лицето на жената.

— Красавица. Да не е била любовница на Рембранд?

Габриел изненадано повдигна вежда.

— Израснала съм във Венеция и имам магистърска степен по история на Римската империя. Все пак поназнайвам някои неща от света на изкуството. — Отново се вгледа в снимката и бавно поклати глава. — Държал се е подло. Трябвало е да се ожени за нея.

— Звучиш като Джулиан.

— Джулиан е прав.

— Животът на Рембранд е бил сложен.

— Откъде ли ми е позната тази фраза?

Киара го изгледа с пакостлива усмивка и сетне върна фотографията на плота. Корнуолската зима беше смекчила тена на маслинената й кожа, а влажният морски въздух бе добавил къдрици и букли в косата й. Сега те бяха прибрани с шнола на тила й и висяха на волни вълни между плешките й като буен кестеняво-бакърен водопад. Тя бе по-висока от Габриел с два-три сантиметра, надарена с широки рамене, тясна талия и дълги крака като на спортистка. Ако бе израснала на друго място, а не във Венеция, сигурно щеше досега да е станала шампионка по плуване или известна тенисистка. Ала подобно на повечето венецианци Киара възприемаше спорта като нещо, което човек зяпа със следобедното кафе или с вкусната вечеря. Ако ви се прииска физическо упражнение, отивате да правите любов или пък се спускате до „Дзатере“ за едно джелато. „Единствено американците правят упражнения по принуда — твърдеше Киара — и гледайте докъде са стигнали — обхванала ги е епидемия от сърдечни заболявания и детско затлъстяване.“ Като потомка на испански евреи, емигрирали във Венеция през петнадесети век, Киара беше убедена, че няма страдание, което да не може да се излекува с бутилка минерална вода или с чаша ароматно червено вино.

Тя отвори фурната и извади отвътре голямо оранжево гърне. Още щом повдигна похлупака му, от него се разнесе топла пара, която изпълни цялата стая с ухание на печено телешко, лук шалот, сминдух и сладко тосканско десертно вино. Киара вдъхна дълбоко, побутна месото с показалец и на лицето й се разля доволна усмивка. Любовта й към готвенето беше обратнопропорционална на неприязънта й към спортуването. А сега, след като вече официално не работеше за Службата, не й оставаха никакви други занимания, освен да чете книги и да развихря фантазията си в кухнята. От Габриел се очакваше единствено да проявява съответното възхищение и да не се разсейва. Киара беше убедена, че бързо изконсумираната храна на практика е бързо изгубена храна. Тя се хранеше по същия начин, по който правеше любов — бавно и под мъждукащите пламъчета на свещи. Сега тя облиза върха на показалеца си и върна похлупака на мястото му. След това затвори вратата на фурната, обърна се и чак тогава осъзна, че Габриел не е откъсвал поглед от нея.

— Какво си се вторачил?

— Просто те гледам.

— Има ли някакъв проблем?

Той се усмихна.

— Не. Никакъв.

Киара се начумери.

— Трябва да си намираш и други занимания, освен да зяпаш тялото ми.

— Лесно е да се каже. Колко време имаме до вечеря?

— Недостатъчно за това, Габриел.

— Нищо не съм намеквал.

— Така ли? — нацупи се игриво тя. — Разочарована съм.

Тя отвори бутилка „Кианти“, наля две чаши и побутна едната към Габриел.

— И кой краде картини?

— Крадците крадат картини, Киара.

— Май не ти се яде телешко днес.

— Погрешно се изразих. Мисълта ми беше, че всъщност няма голямо значение кой точно ги краде. Простата истина е, че се случва ежедневно. Без да преувеличавам. И води до огромни загуби. Според Интерпол, годишните загуби от кражбата на картини са между четири и шест милиарда долара. Всъщност след търговията с наркотици, прането на пари и контрабандата с оръжие се оказва, че похищенията на предмети на изкуството са най-доходоносната криминална дейност. Най-големият музей в света е този на изчезналите картини. Там ще намериш всичко: Тициан, Рубенс, Леонардо, Караваджо, Рафаело, Ван Гог, Моне, Реноар, Дега. Абсолютно всичко. Някои от най-красивите човешки творби са ставали жертва на обири. И в повечето случаи не можем да сторим нищо.

— А самите крадци?

— Някои са дребни авантюристи, които търсят тръпка. Други са обикновени крадци, стремящи се да си спечелят име, отмъквайки нещо изключително. Но за жалост, има и такива, които са истински професионалисти. И от тяхна гледна точка, съотношението риск-възнаграждение натежава изключително в тяхна полза.

— Тоест високо възнаграждение при малък риск ли?

— При изключително малък риск — отговори Габриел. — При банков обир може някой пазач да гръмне по бягащия крадец. Но доколкото знам, досега абсолютно никой не е бил прострелван при кражба на картина. Даже напротив. Гледаме сякаш да ги улесним максимално.

— Да ги улесним?!

— През 1998 година например един крадец влязъл в Шейсет и седма стая на Лувъра, изрязал направо от рамката Път в Севър на Камий Коро и после си излязъл оттам. Цял час изминал, преди някой да забележи, че платното липсва. И защо? Защото в Шейсет и седма стая няма охранителна камера. Още по-срамно се оказало официалното разследване на кражбата. Управата на Лувъра така и не успяла да представи пълен списък на работниците в музея. Нямали даже точна представа за музейния инвентар. Официалният доклад гласял, че за крадците е далеч по-трудно да оберат обикновен парижки супермаркет, отколкото най-известния музей в света.

Киара поклати глава в почуда.

— А какво се случва с откраднатите картини?

— Зависи от причината за кражбата. Някои крадци просто търсят бърза печалба. А най-бързият начин да превърнеш едно платно в пари е, като го предадеш срещу обявена награда. Тоест, един вид откуп. Но тъй като тук става въпрос само за малка част от реалната стойност на картината, и музеите, и застрахователите с готовност играят тази игра. И крадците са наясно с това.

— А ако не е похищение за откупване?

— Тук вече има известни разногласия както в света на изобразителното изкуство, така и сред органите на реда. Някои картини започват да се използват като своеобразна нелегална валута. Един Вермеер например, откраднат от амстердамски музей, може да попадне в ръцете на някоя белгийска или френска наркобанда, която пък, на свой ред, може да го изпрати като гаранция или като предплата за пратка хероин от Турция. По този начин една и съща картина би могла години наред да пътува напред-назад, преминавайки в различни престъпни ръце, докато накрая някой не реши да я осребри. Междувременно самата картина се съсипва. И ако е Вермеер на четиристотин години, значи е доста деликатен предмет. Подобни творби не обичат да ги пъхат из куфари или да ги закопават в дупки.

— А ти приемаш ли тази теория?

— В някои случаи е спорна. В други обаче… — Габриел сви рамене. — Нека просто да кажем, че досега не съм срещал наркопласьор, който да предпочита картините пред твърдия кеш.

— И каква е другата теория?

— Че крадените картини висят по стените на много богати хора.

— И така ли е?

Габриел се вгледа умислено в чашата вино.

— Преди около десетина години Джулиан тъкмо приключваше сделката с един японски милиардер в неговото имение край Токио. По време на срещата им колекционерът излязъл, за да приеме телефонно обаждане. А пък Джулиан, знаем го що за птица е, решил да стане и да поразгледа наоколо. В далечния край на един от коридорите зърнал картина, която му се сторила изненадващо позната. До ден-днешен той се кълне, че творбата е била При Тортони!

— Откраднатият Мане от музея „Гарднър“?! Че защо му е притрябвало на един милиардер да поема подобен риск?

— Защото не може да си купи нещо, което не се продава. Не забравяй, че повечето шедьоври никога няма да бъдат изложени за продан. А за някои колекционери, които са свикнали винаги да получават каквото им се прииска, недостъпното може да се превърне в истинска мания.

— Ами ако някой такъв е задигнал и картината на Джулиан? Тогава какви са шансовете да се намери?

— Едно на десет, в най-добрия случай. И продължават да спадат скорострелно, ако търсенето се проточи. Въпросният Мане се издирва вече две десетилетия.

— Ами да потърсят в Япония.

— Идеята не е лоша. Имаш ли други?

— Идеи, не — внимателно отговори Киара. — Само предложение.

— Така ли?

— Приятелят ти Джулиан се нуждае от теб, Габриел. — Киара кимна към снимките, които още лежаха на кухненския плот. — Тя също.

Габриел не каза нищо. Киара вдигна фотографията, на която се виждаше цялото платно.

— Кога я е нарисувал?

— През хиляда шестстотин петдесет и четвърта година.

— Значи през същата година, когато Хендрике е родила Корнелия?

Габриел кимна утвърдително.

— Струва ми се, че е бременна.

— Възможно е.

Киара продължи внимателно да оглежда образа.

— Знаеш ли какво още си мисля? Че тя го пази в тайна. Знае, че е бременна, но още не е събрала смелост да му каже. — Вдигна очи към Габриел. — Да ти звучи познато?

— Мисля, че от теб би излязъл чудесен експерт по история на изобразителното изкуство, Киара.

— Расла съм във Венеция. Това значи, че вече съм експерт. — Отново сведе поглед към фотографията. — Не мога да зарежа една бременна жена, погребана вдън земя, Габриел. А знам, че и ти не можеш.

Габриел отвори капачето на мобилния си телефон. Докато въвеждаше номера на Ишърууд, дочу как Киара си тананика тихичко. Неизменно го правеше, когато се чувстваше щастлива. А това бе първият път, откакто той я чуваше да си тананика през последната година.