Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rembrandt affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
plqsak (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Аферата Рембранд

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Стилов редактор и коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-1115-8

История

  1. — Добавяне

72. Мейфеър, Лондон

Дигиталният часовник в лондонския оперативен център показваше 05:53:17 ч. Оставаха по-малко от седем минути до крайния срок на Греъм Сиймор. Шамрон се взираше в цифрите обезверено, сякаш мислено се опитваше да забави хода им. Странно, помисли си той, но в младежките му години времето сякаш винаги започваше да пълзи в моменти като този. А сега часовникът буквално препускаше. Зачуди се дали пък това не е една от последиците на остаряването. Времето беше най-неумолимият му враг.

За съжаление, Шамрон бе преживявал не една и две подобни катастрофи за Службата и знаеше какво щеше да се случи през следващите няколко часа. Преди години от европейците можеше и да се очаква да си затворят очите. Но не и сега. Вече нямаха особена нужда от проекта, наречен Израел, и Ари бе съвсем наясно, че операцията срещу Мартин Ландесман нямаше да се приеме радушно из кулоарите на европейските сили. Да, британците и американците бяха застанали редом, но това нямаше да има никакво значение, когато започнеха да валят съдебните заповеди за арест. Нито една от тях нямаше да носи американско или британско име. Само имена на евреи. Йоси Гавиш, Дина Сарид, Яков Росман, Римона Щерн, Габриел Алон… Тези хора бяха изнесли на гърба си някои от най-великите операции в историята на Службата. Но не и тази вечер. Днес Свети Мартин бе успял да ги бие.

Шамрон вдигна поглед към Узи Навот. Той бе седнал на запазеното за ФБР място, а към ухото му бе допряна слушалката на обезопасен телефон. От другия край на линията беше министър-председателят на Израел. Никога не е приятно да будиш един министър-председател — особено когато новините касаят такова назряващо дипломатическо и политическо бедствие. Шамрон можеше само да си представя какво му е на Навот в този момент. Безспорно беше, че вина за това носеше и самият Ари. Узи изрично бе подчертал, че не желае да се занимава с Ландесман. А сега му се налагаше да плаща цената за неблагоразумието на Стареца. Самият Шамрон щеше да стори всичко по силите си, за да предпази Навот, ала не всичко бе в неговите ръце. Такава беше системата. Все някоя глава трябваше да се търколи. Вероятно това щеше да бъде главата на Узи.

Той отново се взря в часовника: 05:56:38 ч… Само след три минути и половина Греъм Сиймор щеше да се обади на швейцарските власти. Само три минути и половина оставаха на екипа компютърни техници и експерти да открият разменна монета, с чиято помощ Шамрон да постигне примирие с достойнство. Киара надничаше над раменете им, а действията им ставаха все по-напрегнати. На Ари му се прииска да може да им помогне по някакъв начин. Но той едва се оправяше с компютрите. Трудно му беше даже да включи компютър, камо ли да рови за документи в подобна киберкаша. Само младите разбираха тези неща, помисли си той. Това беше поредното доказателство, че вече е изживял времето си.

Още един поглед към часовника: 05:58:41 ч… Греъм Сиймор вече гледаше часовника с напрежение, не по-малко от това на Шамрон. До десния му лакът имаше телефон. Един час по-рано Сиймор си бе позволил да въведе номера на ДАП в паметта му. Сега щеше да е достатъчно да натисне един бутон.

Часовникът не спираше: 05:59:57… 05:59:58… 05:59:59… 06:00:00 ч…

Сиймор вдигна слушалката и погледна към Шамрон.

— Съжалявам, Ари, но се опасявам, че времето ни изтече. Знам, че не е мое решение, но сигурно няма да е зле да кажеш на Габриел да се отправи към границата.

Сиймор натисна бутона за бързо набиране и приближи слушалката до ухото си. Шамрон притвори очи и зачака думите, които без съмнение щеше да помни до края на живота си. Вместо това обаче чу как се отваря стъклената врата на „Аквариума“ и миг по-късно Киара извика триумфално:

— Пипнахме го, Греъм! Вече е в ръцете ни! Затвори телефона. Пипнахме го!

* * *

Сиймор прекъсна връзката. Слушалката обаче остана в ръката му.

— Какво по-точно имате?

— Следващата доставка на центрофуги тръгва от Шънджън след шест седмици и пристига в Дубай някъде в средата на март. Окончателното плащане ще се извърши към „Майснер Приватбанк“ в Лихтенщайн.

— Откъде е информацията?

— От шифрован временен файл, който преди е бил прикачен към имейл.

— Между кого и кого е комуникацията по имейла?

— Между Улрих Мюлер и Мартин Ландесман.

— Искам да го видя.

Киара подаде на Сиймор разпечатка на документите. Греъм ги разгледа с особено внимание и после остави слушалката настрана.

— Току-що си спечелихте един допълнителен час, Ари.

Шамрон се обърна към Киара:

— Можеш ли да изпратиш тези файлове на Габриел по сигурна връзка?

— Разбира се.

* * *

Имейлът и прикачените към него документи бяха общо пет страници. Техниците бързо ги конвертираха в шифрован PDF файл и го изпратиха на Габриел по закодирана връзка. Файлът пристигна в „Метропол“ точно в 7:05 часа местно време, придружен от телефонния номер и личната електронна поща на Улрих Мюлер. Не беше особено трудно да ги открият. И едното, и другото се срещаха стотици пъти в паметта на телефона на Мартин. Габриел бързо подготви електронно писмо до Мюлер с два прикачени PDF файла и после набра номера му. Отговор не последва. Габриел прекъсна повикването и го набра повторно.

* * *

Улрих Мюлер шофираше покрай обляния в светлина хотел „Гщаад Палас“, когато мобилният му телефон иззвъня първия път. Тъй като номерът не му бе познат, той не вдигна. Когато обаче секунда по-късно телефонът звънна за втори път, той разбра, че няма друг избор. Натисна зеления бутон и вдигна телефона до ухото си.

— Да?

— Добро утро, Улрих.

— Кой се обажда?

— Не ме ли позна по гласа?

Мюлер го бе познал. Беше чувал този глас неколкократно в записите от Амстердам и Мендоса.

— Откъде имаш този номер? — запита той.

— Шофираш ли, Улрих? Струва ми се, че си зад волана.

— Кажи какво искаш, Алон.

— Искам да отбиеш встрани, Улрих. Трябва да ти покажа нещо.

— Какво нещо?

— Ще ти изпратя имейл, Улрих. Искам да го разгледаш добре. После ще ми се обадиш на този номер. — Последва пауза. — Нали номерът ми се изписва?

— Изписва се.

— Хубаво. След като разгледаш имейла, ми звънни. Веднага. В противен случай следващото ми обаждане ще е до федералната полиция на Швейцария и до ДАП.

— Няма ли да поискаш адреса на електронната ми поща, Алон?

— Не, Улрих. Вече го имам.

Връзката прекъсна. Мюлер отби встрани. Трийсет секунди по-късно имейлът се появи на екрана му.

По дяволите…

* * *

Мюлер набра номера. Габриел вдигна веднага.

— Любопитно четиво, нали, Улрих?

— Не разбирам нищо от това.

— Добър опит. Но преди да продължим по-нататък, искам да знам дали хората ми са живи.

— Хората ти са добре.

— Къде са?

— Не е твоя грижа.

— Всичко е моя грижа, Улрих.

— Аз ги държа.

— Приложено ли е насилие срещу тях?

— Снощи са извършили много сериозно престъпление в дома на Мартин Ландесман. Отношението към тях отговаря на делата им.

— Ако пострадат, по какъвто и да е начин, ще държа отговорен лично теб. Както и шефа ти.

— Господин Ландесман не знае нищо за това.

— Много благородно от твоя страна да поемаш ударите вместо работодателя си. Но няма да се получи, Улрих. Не и днес.

— Какво искаш?

— Да говоря с Мартин.

— Невъзможно!

— Искането ми не подлежи на коментар.

— Ще се опитам да го уредя.

— Постарай се, Улрих. Или следващият ми разговор ще е с федералните власти.

— Искам трийсет минути.

— Имаш пет.

* * *

Зоуи и Михаил седяха един срещу друг в огромния склад. И двамата бяха завързани за столове, и двамата със залепени уста. Пазачите се бяха изпокрили в колите си на топло. Преди да излязат, бяха изгасили осветлението. Тъмнината изпълваше всичко, както и студът. Зоуи искаше да се извини на Михаил, че е предала операцията. Искаше да се погрижи за раните му. И повече от всичко друго й се искаше да бъде сигурна, че някой някъде ги издирва. Ала нито едно от тези неща не бе възможно сега. Не и докато устните им бяха залепени с тиксо. Затова двамата стояха тихо в студа, неми и безпомощни, и просто чакаха.

* * *

Великолепната дървена вила в алпийски стил на Мартин Ландесман искреше от пищното осветление. Улрих Мюлер премина през охранявания портал и натисна газта по дългата алея. Двамина охранители стояха на смяна пред главния вход, пристъпвайки от крак на крак в хапещия утринен студ. Мюлер мина покрай тях, без да каже и дума, и влезе в резиденцията. Ландесман седеше сам пред камината в огромната всекидневна. Беше облечен в избелели дънки и дебел пуловер с цип и държеше кристална чаша, пълна с коняк. Улрих му направи знак да не говори и му подаде телефона си. Мартин прехвърли набързо двата PDF файла с безизразно лице. Когато приключи, Мюлер взе телефона и го изключи. После го мушна в джоба на палтото си.

— Какво иска? — попита Ландесман.

— Хората си. И също така да разговаря с теб.

— Кажи му да ходи на майната си.

— Опитах се.

— В страната ли е?

— Скоро ще разберем.

Ландесман отнесе питието си до камината.

— Докарай ми го тук, Улрих. И се погрижи да не е толкова заповеднически настроен, когато пристигне.

Мюлер включи телефона си и излезе. Последният звук, който се чу от помещението, беше счупването на кристалната чаша на стотици парчета.

* * *

Телефонът на Габриел иззвъня секунди по-късно.

— Времето ти почти бе изтекло, Улрих.

— Господин Ландесман се съгласи да се срещнете.

— Мъдър ход от негова страна.

— Сега, слушай ме много внимателно…

— Не, Улрих. Ти ме слушай внимателно. Ще бъда на паркинга на пешеходната зона в Гщаад след деветдесет минути. Изпрати хора да ме чакат там. И без глупости. Ако моите хора не чуят гласа ми до десет сутринта, същият имейл ще обиколи всяка разузнавателна служба, всяка правоохранителна агенция, всяко правосъдно министерство и всеки голям вестник в Западния свят. Наясно ли сме с положението, Улрих?

— Пешеходната зона в Гщаад след деветдесет минути.

— Браво, Улрих. А сега се погрижи хората ми да са настанени удобно. Ако не са, ще си спечелиш враг в мое лице. А това е последното, което ти трябва.

Габриел прекъсна връзката и бързо изпрати последно съобщение до Лондон. После прибра лаптопа и се запъти към асансьора.